Късна нощ в центъра на града, вместо обичайното спокойствие – следва вълна от агресия. Площад „Славейков“, в 3:30 ч. сутринта — мъж лежи на паважа, с ритници и юмруци го мачкат трима младежи. Секунди по-късно – втора жертва. Без дума, без причина. Видеото обикаля социалните мрежи. А само дни преди това, във влак на софийското метро, друго дете,.на 15 години, е нападнато от свои връстници. Отново – без да е ясно „защо“.
Това, което прави тези случаи особено обезпокоителни, не е само насилието. То е безмотивното насилие. Побоят не е резултат от спор, не е защита, не е отмъщение. Това е агресия заради самата агресия. Демонстрация на власт? Адреналин? Опит да се чувстваш някой, когато иначе си никой?
Психолозите от години алармират, че у част от младите се наслоява опасна празнота. Непълнолетни с липсваща идентичност, беден вътрешен свят и нулева емоционална регулация. Това не са „чудовища“. Това са деца, отгледани в среда без граници — социални, морални, родителски. Деца, които са гледали на екрана хиляди пъти как един шамар печели уважение. Които знаят, че телефонът снима, но не вярват, че последствията ще ги настигнат. А когато полицията ги регистрира, вече е късно, както призна шефът на СДВР: „когато ги вкараме в системата – те вече са там“.
Министърът на вътрешните работи опита да омаловажи — „това не е пандемично“, каза той. Да, случаите може и да са единични. Но симптомите вече са твърде чести, за да се подминават.
Има и друг детайл: жертвите не подават сигнал. Хората мълчат. Което говори за нарастващо усещане, че „няма смисъл“. Това е по-страшно от самия бой. Това е отказ от доверие. В полицията, в институциите, дори в идеята за справедливост. Побоят става част от градския шум, просто още една вълна, която ни залива и отминава.
Разследванията вървят, арестите са факт. Но това са реакции. А проблемът е преди всичко превантивен. Не се решава с полицейски патрули. Решава се в дома, в класната стая, в групата от връстници, в средата, в която младият човек се учи какво значи да си човек.
Наказанията сами по себе си не възпитават. Те могат да спрат ръката, но не променят съзнанието. Във видеата от „Славейков“ няма викове, няма истерия — само хладна жестокост. Това е тревожно. Защото говори не за импулс, а за липса на емпатия. За празнота.
Психолозите посочват: много от тези младежи не са клинични случаи, не са психопати. Те просто никога не са научени на съпричастност. Никой не е казал: „спри“, когато са започнали да удрят съученик в пети клас. Никой не е попитал: „Как се чувства другият?“. Понякога насилието не идва от омраза, а от отсъствие на нещо друго — на внимание, на смисъл, на принадлежност.
Как може да бъде решен този систематичен проблем? Ако искаме да говорим сериозно за решаване на проблема с младежката агресия, трябва първо да си признаем: нямаме бързо решение. Това не е криза, която се овладява с един патрул, с едно задържане или дори с едно извинение. Това е социална фрактура — оформяна с години, подхранвана от системно неглижиране на образованието, родителството и емоционалната култура на цяло поколение. Но това не означава, че сме безсилни. Посоката е ясна – само че изисква политическа воля, институционална ангажираност и обществена зрялост.
1. Законодателни промени – от реакция към отговорност
В момента българската правна рамка третира непълнолетните с условна снизходителност — с идеята, че те още не носят пълна отговорност за действията си. Това е логично в хуманен и демократичен контекст. Но когато тази „снизходителност“ води до чувство за безнаказаност, тя вече е вредна.
Нужни са по-гъвкави закони, които не просто наказват, а и въвеждат контрол над родителското поведение. Родителят, който не знае къде е детето му в 3:30 ч. през нощта, също носи вина. Затова в много европейски държави има системи за гражданска отговорност на родителя при системни прояви на насилие от непълнолетни. Това не значи задължително репресии — значи механизъм за въздействие, който ясно показва, че обществото няма да бъде заложник на родителска неангажираност.
Трябва също така да се разшири институционалната роля на детските педагогически стаи — не просто като звена за формална отчетност, а като реални инструменти за работа с рискови деца и техните семейства.
2. Училището – от академичен център към възпитателна среда
Училището отдавна не е само място за знания. То е основна социална арена. Ако в нея няма култура на емпатия, диалог и уважение — децата ще я заместят с агресия и сила.
Психологическата подкрепа трябва да бъде разширена, систематизирана и интегрирана в учебния процес. Но не като наказателна мярка („ще те пратим при психолога“), а като естествена част от училищната култура.
Не по-малко важно е съдържанието на самото образование. Докато се учат формули, дати и дефиниции, на заден план остава емоционалната интелигентност — как се изгражда самоконтрол, какво значи „лична граница“, какво е достойнство. В много страни тези теми вече са част от учебната програма. България също има нужда от реални, практически уроци по етика, общуване, разрешаване на конфликти. Това не е утопия, а е превенция в най-чистия ѝ вид.
3. Личният пример – културата започва от дома и екрана
Може да се въведат всички закони на света. Може да се увеличи броят на психолозите. Но ако детето вижда как в дома му се крещи, манипулира и прехвърля вина — няма институция, която да компенсира това. Най-устойчивото възпитание е личният пример.
Семейството е първата школа за емоционална грамотност. Там се учим да назоваваме чувства, да уважаваме другия, да се срамуваме от лошото поведение, а не от наказанието. Ако този етап липсва – училището, полицията и съдът вече се борят със симптомите, не с причината.
И не на последно място – медиите, киното, игрите. Те също възпитават. Героизирането на агресията, нормализирането на тормоза, сензационното отразяване без отговорност – всичко това внушава едно послание: че си някой, само ако другите се страхуват от теб. В този контекст децата не стават насилници, защото са зли, а защото не виждат друга роля, в която да бъдат забелязани.
Ако искаме агресията да не стане език на младите, трябва да влагамe: в закони, в училище, в култура. Това е дълъг път. Но всяко отлагане го прави по-тежък. Днес виждаме само началото на един процес. Ако не го разберем и не го спрем навреме – утре вече ще е норма. А тогава няма да питаме „кой е виновен“. Ще питаме- как сме го допуснали!
Автор:Тодор Беленски
Ако искате да продължим с работата си, подкрепете ни!
➡️ Revolut: https://revolut.me/tbelenski
➡️ Банкова сметка: BG82STSA93000014941658
Прочетете още: Тъмната мрежа на страха: Убийството, което разкри системата – не само в Хасково – линк към статията.
