Беше Великден. Не просто празник на Възкресението. Това беше ден, в който един народ възроди надеждата си. Надежда за справедливост и за свобода. На 19 април 1941 година улиците на Скопие се изпълниха с хора. Камбаните на храмовете звъняха така, както не бяха звънели от десетилетия.
В този ден Македония, под сръбска власт от края на Първата световна война, посрещна българската армия. Хората излязоха с хляб и сол, с цветя и със сълзи в очите. Не от страх. А от вяра, че е настъпил краят на едно чуждо управление.
Само няколко дни преди това започна германската инвазия в Югославия – на 6 април 1941 г. Българската армия, със съгласието на Германия, навлезе във Вардарска Македония. В Скопие, Битоля, Велес, Щип и други градове, местните хора излязоха на улицата. Посрещнаха българските войници с транспаранти и възгласи. Те ги нарекоха „братя освободители“. Това не беше обикновено влизане на армия. Това беше завръщане. Емоционално, дълбоко, историческо.
На този Великден в Скопие, архимандрит Стефан отслужи празничен молебен. Той ще остане в историята като бъдещ първи архиепископ на възстановената Македонска православна църква. В пламенното си слово той говори за Христовото възкресение. И го сравни с освобождението на Македония.
„Както Христос победи смъртта, така и ние днес побеждаваме духовното робство“, каза той.
Войниците, строени пред храма, сведоха глави. След службата започна шествие. Свещеници, граждани и войници тръгнаха из улиците на града. Хората носеха икони и знамена. Хвърляха цветя. Пееха възрожденски песни и църковни химни.
На балконите се развяха български знамена. По стените на сградите се появиха надписи. „Да живее България!“ и „Добре дошли, братя освободители!“ грееха по прозорци и фасади. Това беше повече от тържество. Това беше демонстрация. Израз на една национална идентичност, която беше запазена. Въпреки десетилетия на натиск, забрани и асимилация.
Скоро след това радио Скопие започна да предава на български език. Вестниците също излязоха с български заглавия. Училищата бяха възстановени. Учебните програми бяха променени. Учителите говореха на езика на своите предци. Българската администрация пое управлението. Местните българи в Македония активно участваха в процеса.
Очевидци си спомнят този ден като нещо велико. В спомените им се говори за еуфория, за възраждане, за справедливост. Според историци като проф. Божидар Димитров и Кирил Топалов, това не е била пропаганда. Посрещането на българската армия е било искрено. Спонтанно. От сърце.
Но историята е сложна. Влизането на българската армия в Македония става в условията на съюз с Третия райх. Това поражда спорове до днес. Но за хората, които бяха там, този момент остава като освобождение. За тях това не беше окупация. Това беше връщане на нещо, което винаги им е принадлежало.
Службата на архимандрит Стефан остава символична. Не само като религиозен акт. А като началото на едно духовно и национално възраждане. Години по-късно каузата за независима църква и свободна Македония ще продължи. Този Великден поставя основите ѝ.
Македония през 1941 не просто възкръсва. Тя си спомня коя е. И макар събитията от този период по-късно да бъдат тълкувани различно, за онези, които го преживяха, този Великден остана като ден на светлина. И на освобождение.