Уважаеми зрители….., спите ли? Въпрос, на който ще върнем към края. А сега да разберем защо се пита точно това.
След избирането и встъпването в длъжност на новия стар американски президент Доналд Тръмп се наблюдава скорострелно пренареждане на глобалния пейзаж в един съдбоносен за целия свят исторически момент. Но именно в такива съдбоносни времена е най-опасно, тъй като изходът от кризите, войните и големите промени е крайно непредвидим – има много посоки, в които историята може да поеме, дори и такива, за които въображението ни може да се окаже бедно. Не ни остава нищо друго, освен да се въоръжим със зловещо интелектуално превъзходство, за което говори Карл Полани – а именно да гледаме света отгоре, все едно сме орел, който се извисява високо в небето и чийто поглед вижда цялостната картина на земната повърхност, включително и отвъд хоризонта. Това е единственият ни шанс да оцелеем в безмилостната игра върху „голямата шахматна дъска“, на която, ако не се опитваме да бъдем субект и да мислим стратегически, не с няколко, а с много ходове напред, в крайна сметка ще се озовем извън играта – по същество ще изпаднем от историята, а това е равносилно на летален край:
„Когато играеш играта на тронове, или печелиш, или умираш. Няма междинно положение“ – Дж. Р. Р. Мартин в „Игра на тронове“.
На този фон, един от активните играчи на голямата шахматна дъска, турският президент Реджеп Ердоган, заявява, че само Турция може да спаси ЕС от „задънената улица, в която е изпаднал“ по въпроси, включващи икономиката и отбраната. Според него Турция може да хвърли „ спасителен пояс“ на бързо застаряващата икономика и работна сила на ЕС:
„Именно Турция и нейното пълноправно членство в ЕС могат да спасят Европейския съюз от безизходицата – от икономиката до отбраната и от политиката до международното положение.“
„Колкото по-рано ЕС се сблъска с тези реалности, толкова по-добре ще бъде за него. Както винаги, ние сме готови да напреднем в процеса на членство, основан на взаимна изгода и уважение, с конструктивен подход“, заявява Ердоган, цитиран от анадолската информационна агенция.
Как така Ердоган изведнъж се сети, че страната му е кандидат член за ЕС? Защо точно сега турският президент се загрижи за оцеляването на Съюза, за неговата икономика и отбрана? Откъде този мерак Турция да влиза в една наднационална организация, който се тресе от несигурност и раздор поради разрастващия се разрив с Вашингтон, след като в продължение на 26 години процедурата по приемане на турската държава бива удължавана (Турция е кандидат от 1999г .)?
Да се опитаме накратко да очертаем причинно-следствените връзки. След като Тръмп, защитаващ интересите на американския индустриален капитал, започна битката с глобалния финансов капитал в САЩ, адресната регистрация на финансовия капитал се измества от Вашингтон към Лондон – това е новото седалище на ултраглобалистите. Европейската урсулоидна бюрократична машина остава войн на либералния глобализъм – сиреч следва ултраглобалистката, антиконтинентална, антиевропейска и антинационална линия, която е линия на война с Русия. Не е случайно, че в най-големия ястреб по отношение на Русия се превърна британският премиер Кийр Стармър, който иска да постигне „мир чрез сила“, гарантиращ „териториална цялост на Украйна“, като ЕС изпрати мироопазващ военен (по същността си натовски, включващ български войници) контингент в Украйна.
Въпреки че американците нямат никакво намерения да участват в този контингент, още по-малко да му помагат по член 5 от устава на Северноатлантическия договор, това би продължило постоянната, неприемлива екзистенциална заплаха за Руската федерация и би подпомогнало британската стратегия, насочена срещу Русия, за превръщането на Черно море във вътрешно езеро на НАТО (разбирайте британски контрол). Това е сценарий, който изглежда все по-реалистичен, особено ако САЩ се договорят с Русия за Украйна и започнат постепенно да се изтеглят от Източна Европа. Те могат да продължат геополитическия си контрол върху ЕС, използвайки НАТО като военна и финансова тояга, за да си плати Европа за годините „безплатен обяд на сигурност“, но, като цяло, основната отговорност за европейската сигурност ще бъде оставена в ръцете на самите европейци и най-вече на Великобритания.
Как се вписва Турция в цялата тази картина? Ако настоящето положение на британските военни части е под всякаква критика, то Турция има втората по големина армия в НАТО (след САЩ), която е напълно способна да замести напускащите американци. Освен това, Турция вече разполага с голям енергиен хъб, създаден с руска помощ, за доставка на газ и петрол в ЕС. Страната има мощен флот в Черно море, който след руските загуби във войната със САЩ в Украйна измества руския като най-силният в региона. Още повече, че турската държава владее Черноморските проливи – вратата към Черно море откъм Средиземноморието.
В същото време, Ердоган се явява съюзник на европейските либерали в борбата им срещу т нар. „крайнодесни“ партии, смятани за „антиимигрантски“ и „ислямофобски“, както и за вноса на мюсюлмански мигранти, които турският държавен глава може да „контролира“, като по този начин влияе върху европейските правителства.
И накрая, въпреки големите си проблеми, най-вече с сферата на икономиката, Турция се опитва да играе ролята на регионална геополитическа сила, чиято голяма стратегия е проектът „Великият Туран“. С този проект страната се стреми да се утвърди като лидер на сунитския ислям в Близкия изток и Централна Азия, което й позволява да упражнява сериозен натиск върху Русия, дестабилизирайки нейните „мюсюлмански“ и „тюркоговорящи“ райони, ако е необходимо. При това, както сочат последните събития в Сирия, Ердоган е в отлични отношения с радикалните ислямисти и терористи в Близкия изток.
И най-важното, Ердоган и Турция като цяло са под силното влияние на Великобритания – шефът на MI6 Ричард Мур е бивш посланик в Анкара и личен приятел на Ердоган. А именно Великобритания ще бъде седалището на ултраглобалистите, от което ще се ръководи бъдещето на Европа, в случай че САЩ се дистанцират от войната в Украйна и започнат поетапно изтегляне от континента.
Всичко това съвпада с турската „стратегическа дълбочина“, в която попадат и Балканите. В нашия край на Европа 85-милионна Турция ще се стреми да осъществи своя неосмански проект – част от аспирациите на Ердоган да създаде свой своеобразен импероподобен панрегион. Не е случайно, че когато турските елити погледнат от Босфора в посока Балканите, те виждат Виена, а Ердоган не крие, че Балканите влизат в „душевните граници“ на страната. Турция от години работи изключително методично за създаване необходимите фактори на полуострова, прокарващи нейната „скрита ръка.“ Така, когато настъпят необходимите геополитически условия, Турция може да активира последователно подготвяните клетки, за да встъпи в новата си ръководна длъжност на Балканите. Разбира се, със специалното съдействие на нашите „партньори“ в НАТО в лицето на британците. Ето в това може би се състои причината за връщането на темата за турското членство в ЕС. Чрез евентуалното си членство или поне още по-голямото засилване на ролята на Турция в икономиката, отбраната и сигурността на Европа, Ердоган преследва стратегическата дълбочина на Истанбул, насочена срещу Руската федерация, под покровителството на потенциалните нови куратори на европейската либерално-глобалистка урсулоидна клика – русофобските британски (ултраглобалистки) елити. И тук няма абсолютно никакво значение, че Турция чисто формално не изпълнява либерално-демократичните, нормативни критерии за влизане в ЕС – както показва нашият „британски приятел“ Халфорд Макиндер, железният закон на геополитиката не търпи какъвто и да е демократичен идеализъм.
Следователно, както съвсем акуратно заключва руският анализатор Владимир Хомяков:
Османците не можеха да навлязат в Европа много дълго време – не поради религиозни различия, а защото неизменно идваха като завоеватели, с които се водеше война. По-късно обаче французите и британците се научават да манипулират Турция, като периодично я противопоставят на Русия, която ненавиждат. И сега турците имат всички шансове не само да влязат в Европа, но и да се сдобият със „знамето на цивилизацията“ (Николай Данилевски) за борба с Русия.
Освен това Турция е под сериозно британско влияние и има териториални претенции към Русия в рамките на „Великия турански проект“. ЕС явно няма да пропусне подобна възможност – например може чрез Зеленски да „покани“ турския флот да застане в Одеса и Николаев или да предложи да въведе турците в Украйна като „неутрални миротворци“.
Начините, как гореописаните вероятни сценарии могат да са развият, са много. За нас са важни обаче тенденциите, както и опасностите от потенциалните пагубни последствия, които тези тенденции крият за България. Въпреки това, както винаги, нашият, !пази Боже!, „политически елит“ използва небългарска, антибългарска и крайно ограничена във времето и пространството оптика, целейки концентрацията на властта и собствеността в техните ръце, тук и сега. Например, един от видните български партийни вождове, чиито познания по немски език „надминават“ и най-големите германски литературни капацитети като Йохан Фолфганг Гьоте, продължава да мисли за снижаване, за изкарване на четиригодишен мандат и осъществяване на най-съкровените мокри сънища на този „елит“ като влизането в еврозоната. Такива хора ги тревожи повече дали в резултат от решението на КС да възложи на ЦИК преизчисление на резултатите от произведените парламентарни избори, може да стане така, щото, не дай си Боже, те да изгубят бройката депутати, необходими за поддръжката на правителствената сглобка, и това да застраши попадането им във финансовия еврозонов рай – рай за тях, ала може би ад за обикновените български мъже, жени и деца.
Разграничавайки се от провокиращото пожелателно мислене родолюбие, ако разгледаме обективно както настоящето катастрофално положение на България, така и глобалната геополитическа и всякаква друга динамика, можем да заключим, че посоката, към който това жалко подобие на елит, което имаме, движи страната ни, е към историческото небитие. Нека се замислим докога една 85-милионна регионална, военна сила с огромен геополитически апетит и стратегическа дълбочина като Турция би търпяла в хинтерланда на Константинопол и Проливите една демографски залязваща, изнемощяла военно и икономически и разпадаща се в социокултурно и политическо отношение, 6-милионна България. Още повече, че историческите ни и настоящи англосаксонски „партньори“ в лицето на британците оценяват геополитическата важност на българската територия, по всичко личи, в много по-значителна степен от самите българи и покровителстват същата тази Турция, която преди време насочи мигрантския поток към Гърция, а не към апетитната за нея ябълка – тоест България. Случайност?
След като става ясно, че сами трудно можем да защитим териториалната цялост на българската земя и да осигурим бъдещото на нашите деца като българи, е редно да се запитаме, можем ли да разчитаме на това, че „спасяването на давещия се е работа на самия давещ се“? Същевременно, либерастката ни олигархо-компрадорска политическа клика продължава да громи вербално и осъжда като „агресор“ онази европейска (забележете, а не евразийска!) велика сила, с която по волята на историята и географията (съдбата според Наполеон), споделяме културни, цивилизационни, и оказва се, геополитически интереси. А последното е продиктувано от факта, че същата тази велика сила, с която администрацията на Тръмп вече се съобразява, е един от трите основни глобални фактори, оформящи новия постлиберален, посткапиталистически и постглобализационен световен ред. И най-важното, тя няма как да продължава по този път, без да обезпечи своя геополитически лебенсраум, включващ Черно море – това по определение изключва британската и турската стратегия в района на Централна Азия, Черноморието, Балканите и Източна Европа.
Въпреки всичко това е контрапродуктивно и да изпадаме в пожелателното мислене, че историята ще се повтори, особено без сериозно усилие от наша страна. Да, както казва Аристотел, бъдещето на миналото е подобно. Но не е същото, бих добавил аз. Тоест, в историята нищо никога не се повтаря по точно същия начин и няма нищо гарантирано. Както казва Хераклит: „Човек никога не стъпва два пъти в една и съща река, защото това не е същата река и той не е същият човек. “
В заключение, колкото и несериозно да е от научна и аналитична гледна точка, дотук представените разсъждения и факти ми дават пълното основание да цитирам зловещото предсказание на един от т.нар. „български феномени“, пророчицата Слава Севрюкова :
„Предстои наша територия да бъде „предадена“ на Турция. За съжаление, ще се изтърпи и този позорен акт, за да приключи нелеката ни обремененост. Политиците едва тогаз ще се осъзнаят и втурнат да работят за Родината.
Аз бих казал така: геополитиката е като природата – не търпи вакуум. А рано или късно, разрастващият се вакуум върху нашата родна територия ще трябва да бъде запълнен. Не зная за вас, но след всичко казано дотук, аз изтръпвам при мисълта от кого може да бъде запълнено това празно пространство – една зейнала дупка в геополитическия център на Балканите и в хинтерланда на Истанбул. В тази връзка руският геополитик Алексей Вандам красноречиво ни напомня, че е лошо да имаш англосаксонеца за враг, но не дай Боже ти е съюзник, какъвто в момента той ни се явява, покровителствайки онази регионална сила, чиято „стратегическа дълбочина“ постепенно ни поглъща.
Ето, че стигнахме до края, когато отново ще задам въпроса: „Уважаеми зрители…., спите ли???