В съвременното училище, където често фокусът се измества към дигитални умения, чужди езици и безкрайни тестове, сякаш започваме да забравяме нещо безценно-духа на българската словесност, онази искра, която преди векове е раждала бунтовници с перо в ръка. А какво се случва днес?
Днес, често се набляга на „практичното“- да се учи английски, да се пише по клише, да се говори правилно, но не и страстно. Все по-малко се чуват имената на Христо Ботев, Никола Вапцаров, Гео Милев, Христо Смирненски, Иван Вазов- автори, в чиито стихове думите не просто звучат, а гърмят, плачат, въстават.
И докато новите автори често изкушават читателя с лъскав, но сладникав привкус – лишен от идеал, от болка, от огън – някъде в класна стая в Павликени, едно дете възкресява забравения зов на родолюбието.
Тя се казва Белла Василева, ученичка в 4 клас на ОУ „Св. Климент Охридски“. Белла не просто пише стихове. Тя влага душата си във всяка строфа и то по един невероятен за нейните години начин.
В своето стихотворение „Преклонение на България“, създадено за форума „България в сърцето ми“, Белла изразява уважение към онези, които са изградили България с кръв, чест и непреклонен дух:
БЪЛГАРИЯ В СЪРЦЕТО МИ
ПРЕКЛОНЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ
Поклонът ми, Българийо, за теб е!
Поклон за силата през вековете!
Епични са страданията ти от веки,
но с героизъм можеш ти да смаеш всеки!
Земя– родила славни патриоти
и дала буквите на братските народи.
Отплата ти не дириш от грабителите си
и с непокорство гониш поробителите си.
През вековете името си никога ти не смени
и знамето непокорено го опази ти.
Южно слънце,
земен рай,
поклон мой непреходен роден край!
Написаното от нея не е просто детска рима. Този стих е гласът на онези българи, които днес рядко виждаме по учебниците, но които носим в гените си.
Белла е от онези деца, които не са малко – деца с плам, с усещане за принадлежност, с усет за истина и справедливост. Но им трябва сцена. Нужно им е пространство, където талантът им да бъде чут, насърчен, развит. Затова и създадохме инициативата „България в сърцето ми“ – не просто като литературен форум, а като трибунa за младите родолюбци, които доказват, че бъдещето не е изгубено. Те не искат да забравят езика си, нито да пренебрегват корена си. Те просто имат нужда някой да им каже:
„Пишете! Рисувайте! Танцувайте! Обичайте тази земя, защото тя е ваша.“
А ние, възрастните, сме тези, които трябва да им отворим пътя.
Белла Василева е доказателство, че българският дух още живее – не в лозунги, не в речи, а в сърцето на едно 11-годишно момиче от Павликени.
И докато има деца като нея, България ще продължава да пише своята история – не със страх, а с вдъхновение.
Автор: Надежда Беленска
