Деца, отнети във Франция: българските семейства и държавната реакция

През последните години темата за отнети деца на български семейства във Франция периодично се връща в общественото внимание. Тези случаи, макар и да изглеждат ограничени на брой, повдигат сериозни въпроси за начина, по който функционира френската система за закрила на детето, но и за отсъстващата или закъсняла реакция на българските институции и законодателство.

Подробности по случаите:

(Всичко започва през 2008 година)

След преценка на социалните служби във Франция, че българи не могат да се справят с отговорностите, четирите им деца бяха отнети и разпределени в приемни семейства. В продължение на години родителите водиха съдебни дела, без да постигнат пълен успех. Българската общественост научи за драмата основно чрез някои от медиите, докато институционалната реакция от страна на българската държава беше бавна и колеблива.

Позиция на засегнатите родители:

„Към вас се обръща една българска майка на четири деца, която е отчаяна, също както и таткото, от липсата им. Моля ви, помогнете ни да бъдем отново заедно с децата си, с които бяхме несправедливо разделени преди повече от година от френската държава. Това, което ни се случи, е толкова ужасяващо, че аз самата не мога спокойно да го предам- съпругът ми ще се опита вместо мен да го направи в следващите редове.

Във Франция има законодателство в защита на децата, според което, те могат да бъдат отнемани от родителите им дори и да са чужденци, ако последните не се грижат добре за здравето им, не ги изпращат редовно на училище или пък се държат лошо с тях. И това може да става по експресни процедури, без първоначално решение на съда, единствено по преценка на социалните служби, които в тези случаи реагират изключително по сигнали, които често пъти не представляват нищо повече от обикновени доноси.

Доносничеството във Франция не само е толерирано, но и поощрявано (ако примерно някой съобщи за случай на укриване на доходи от трето лице той получава отстъпка в данъците си). Доносът (терминът там няма пейоративен смисъл) е легална база за намеса на администрацията и едно от средствата за осигуряване на препитание на стотици хиляди служители, както е в случая с индустрията, в която се е превърнала разделянето на деца от родителите им. По официални данни всяко второ дете от сигнализираните се оказва впоследствие неправомерно отнето от родителите му.

Такъв е и случаят на моето българско по произход семейство, при който и четирите ни деца бяха отнети (април 2008 г.) от френските социални служби по донос (за да се „легализира“, доносът впоследствие бе включен изцяло във формално проведената социална анкета) и пласирани разделено в приемни семейства. – Деца, които тогава бяха на 13, 7, 5 и 2,5 години, и които никога преди това не са били в лошо материално състояние – аз работех на постоянен договор в Страсбург, не са били малтретирани или в недобро здравословно състояние, винаги са били измежду първите по успех в класовете си. Но тази, която скалъпи доноса срещу нас, французойка, беше мотивирана от факта, че придобивайки правото да се грижи макар и само за едно от децата (най-голямото) получава всъщност редовно отпусканата за това от държавата парична помощ в размер на една работна заплата.

Предубедеността срещу нас българите (свързана главно с проявите на родните ни роми), която отлично обслужи „достоверността“ на доноса, се насложи и към насаденото във французите убеждение за непогрешимост на държавните им служители (допенсионно непоклатими на постовете си). – При веднъж взето решение за отнемане на деца от съответните служби, целта на задължителната следваща съдебна санкция за това действие е не толкова да се търси истината, колкото да се оправдаят на всяка цена вече взетите мерки – т.е. в сила влиза постулатът за непогрешимост.

Ето защо френският съдия, за да съчетае явното несъответствие между фактите и предприетите вече действия (нещо като нашенското, първо бият после питат), ни изкара нас родителите неадекватни, а оттук и неспособни да се грижим за децата си. Механизмът е съвсем прост. Назначава се психиатрична експертиза, като на експерта се предоставят материалите от доноса, добили „легитимност“ чрез включването им в рапортите на „социалните“, без да се уточнява, че те не са обсъждани или проверявани като факти. От тук нататък, на „експерта“, на който и през ум не му минава да подложи на съмнение авторитета на съдията, решава, че родителите са параноични, тъй като оспорват очевидните „факти“, а и „ригидни“, след като не приемат вмешателството в личния им живот на службите, които, според официалната теза, не желаят нищо друго освен добруването на семейството. Така съдията, веднъж получил обратно „експертизите“, може вече да твърди, че „резултатите им потвърждават направените наблюдения“!

Въпреки, че притежаваме български контра-експертизи, които доказват обратното – че сме нормални и любещи родители, те бяха подминати с мълчание – идентично на начина, по който и експертизите на френския професор Люк Монтание бяха отхвърлени от либийският съд. Без никакво основание съдията удължи с още една година (през април т.г.) отнемането на децата ни, служейки си между другото и с аморалната манипулация, че те, разпитвани не в наше присъствие (това е позволено от френския закон), вече не искали да се върнат при нас. А когато ние твърдим, че пред нас те декларират точно обратното, ни се заявява, че те го правели това от страх пред нас. И въпреки че имаме право да ги виждаме само по час и половина едва два пъти в месеца, поотделно аз и жена ми и един път заедно, в затворено помещение и в присъствието на френски надзирател, беше ни отнета и възможността да ги чуваме по телефона под претекст, че говорим с тях предимно на български и това не позволявало да бъдем адекватно подслушвани!

За съжаление, апелативният съд в нашия случай с нищо не надхвърли „обективността“ на първоинстанционното решение. Вместо да търси дали има реални основания за постановяването на подобна присъда, той се занимаваше главно с въпроса как се изпълнява наложеното ни вече разделение от децата. Адвокатката, която ни защитаваше тогава, беше достатъчно откровена с нас и ни заяви следното: „Ако вие се признаете за виновни, имате между 10 и 15% шанс да си върнете децата, ако отричате – никакъв“.

Несъстоялата се санкция от второинстанционния съд даде впоследствие основание на детския съдия да стовари върху нас с цялата му тежест административния произвол, с който разполага и който произтича от статута му на безнаказаност (показателна в това отношение е аферата от „Утро“). От тук нататък всеки път, когато успявахме да предизвикаме ново съдебно дело (общо 6 досега), ни се отговаря, че апелативният съд вече бил дал право на съдията, и нашите доводи са отхвърляни, без да се разглеждат. – До касационния съд още не сме стигнали, тъй като за там се чака средно около 2 години.

Върхът на това „правосъдие“ обаче беше, когато съдията в предпоследното заседание, пред 5 души свидетели, заяви приблизително следното – че докато аз обжалвам неговите решения, не съм готов да видя децата си и това състояние на нещата може да трае още години! – Съвсем неоснователно, като мотив за отказ за връщане на децата, ни се приписва твърдението, че аз и жена ми отказваме да сътрудничим със социалните служби. Но това просто не е възможно. Ако им откажем каквото и да било, те изцяло ще ни забранят свижданията с децата ни. Но според тяхната интерпретация, щом ние обжалваме присъдата, значи не я разбираме (отново тезата за непогрешимост на службите), а щом това е така, значи те не могат да работят с нас, т.е. да ни превъзпитават, а оттук и извода, че оставаме опасни за децата си! Между другото, за да сме разберели смисъла на взетите от тях мерки, ни се предлагат и редовни психиатрични консултации – звучи познато нали? – несъгласните при психиатър!

В последното засега дело свързано с децата ни (през август т.г.), – за възможността те да бъдат гледани от баба им и дядо им, несменяемият, както това е според закона, детски съдия, за да отхвърли това наше искане е написал в мотивите си, че децата, без въобще да са питани за това, не били изявили желание да бъдат с баба си и дядо си. А и ако излезели от приемните семейства, щели да бъдат отново травмирани, т.е. логиката е – вярно е, че те са били подложени на психически стрес при откъсването от родителите им, но защо отново да се подлагат на това страдание? – т.е. една съдебна инстанция по законов път оправдава похищението на деца – те могат и да не се връщат на близките им, след като това отново ще ги травмира!

Отнеха ни ги на 25 април 2008, рождения ден на сина ми, който навършваше 7 години. Стана брутално, отведоха ги разплакани направо от съдебната зала, без да ни отпуснат 15 дневния срок, предвиден от закона за адаптацията им към раздялата – претекста беше, че щели сме да избягаме в България! Най-малката ни дъщеричка тогава беше само на 2,5 години и беше започнала вече да произнася думи, но шокът от раздялата й запуши устата за близо 10 месеца и сега тя разбира само, когато й се говори на френски. Синът ми оттогава много често е тъжен, а и той и по-малката му сестричка са започнали да се изпускат по малка и голяма в леглата си. Нямат право на кореспонденция, позволяват им да получават само съвсем дребни подаръци и не ги оставят да бъдат с нас поне през ваканциите, както това е практиката за французите.

Колкото до възможността да се завърнем окончателно в България и поради тази причина да искаме да ни се предоставят децата, от социалните служби ни бе заявено, че те не само няма да бъдат върнати ако си заминем, ами напротив, ще бъдат сметнати за изоставени и дадени за осиновяване! От което следва, че ние официално сме заложници на френската държава!

Какво друго още мога да добавя след този финален „институционен“ акорд, освен наблюдението ми, че не е достатъчно да нямаш в държавното си наименование определението „Джамахирия“, за да претендираш за правова държава. Още по-малко можеш да претендираш за учител в областта на човешките права, когато в ролята на такъв си оставил да се изживява безнаказано бюрокрацията.

П.С. Българското посолство в Париж е в течение на случая, но намесата му засега не се усеща. Колкото до медиите – за съжаление, в продължение на една година вече, имах възможност да установя, че те имат повече място за жълтата си хроника, отколкото за съдбата на 4 български деца.“

Б.Т.

Вторият по-късен случаи е с новородено в Париж (2022 г.)

Майка от България, родила във френска болница, загуби правото веднага да прибере новороденото си, защото нямаше постоянен адрес и стабилни доходи. Бебето бе временно настанено в социална институция. Посолството на България реагира, като оказа консулска помощ, но случаят извади на показ слабостите в координацията между българските и френските институции. През март 2025 г. темата отново влезе в публичното пространство, подчертавайки, че проблемът далеч не е решен.

Как действа френската система

Френската система за закрила на детето се базира на Закона за помощ на децата (Aide Sociale à l’Enfance- ASE) и институцията на „съдията по детски дела“ (juge des enfants). Именно този съдия има правомощието да одобрява или отхвърля решенията на социалните служби, като на практика почти винаги потвърждава вече предприетите мерки за отнемане на дете. Това се оправдава с необходимостта от бърза намеса „в интерес на детето“, но често създава усещане за административна и съдебна непогрешимост, при която родителите са лишени от реална възможност за защита.

Процедурите във Франция позволяват дете да бъде отнето по спешност само със сигнал и преценка на социален работник, без съдебна проверка в първия момент. След това съдията обикновено узаконява вече наложената мярка, вместо да проверява нейната основателност. Допълнителен проблем е, че родителите често са подлагани на психиатрични експертизи, които могат да бъдат използвани, за да се оправдае продължаването на мярката за разделяне. За българските семейства във Франция това означава, че трябва да са изключително внимателни в отношенията си със социалните служби. По този казус се свърза с нас Цвети Тронвил,българка във Франция, гражданска активистка и предсетел на „Българските културни общности по света“. Тя се бори за защита на нашите сънародници в чужбина. В интервю пред България 24, тя коментира:

„Най-страшният проблем са опитите за отнемане на български деца. Българските институции бездействат, френските се държат брутално. Какво става с отнетите деца никой не знае. Предположенията за тяхната съдба са ужасни – говори се за сексуални злоупотреби, проституция, донорство на органи. „Пазете децата си, най-доброто място за тях е България!“.

В същото време се провеждат и протести,които показват съпричастност от българите към пострадалите семейства. Последният проведен протест можете да видите от тук:

 Българската реакция: закъсняла и недостатъчна

Въпреки че става дума за български граждани, българското законодателство няма ясно изграден механизъм за реакция при подобни случаи в чужбина. Консулските служби се намесват, но ролята им е ограничена- те могат да посредничат и да оказват съдействие, но не могат да влияят на съдебните решения във Франция. В Народното събрание неколкократно са повдигани въпроси за засилена защита на българските семейства в чужбина, но реални законодателни инициативи липсват. Този вакуум оставя родителите да разчитат основно на френската съдебна система, в която често се чувстват безгласни.

Случаите на двете семейства показват не само трудностите, които поставя френската система, но и слабостите на българската държава в защитата на собствените си граждани. Докато Франция действа според своите закони и стандарти за закрила на детето, България остава встрани от процеса, реагирайки единствено чрез дипломатически ноти или консулски посещения. В същото време отделни организации продължават борбата срещу своеволията на службите в чужбина. Една от тези организации е Федерация на българските културни общности по света. Можете да подпомогнете последното пострадало семейство, чийто случай ще следим, с разпространение на статията и финансово от сметката, която ще видите тук:

ФРАНЦИЯ ОТНОВО ОТКРАДНА ДВЕ БЪЛГАРСКИ ДЕЦА

Автор: Надежда Беленска