Писателят Георги Данаилов преди години написа, че „градското, панелното дете е жестоко ощетено“.
Не защото му липсват играчки или образование, а защото му липсва детство- онова истинско, пълно с въздух, кал и време за скука.
Данаилов сякаш ни предупреждаваше, че ако извадим детето от природата и го затворим в бетон, ще го лишим от нещо много по-дълбоко от свобода-ще го лишим от спокойствие.
Днес, години по-късно, виждаме точно това.
Децата са умни, но неспокойни.
Любопитни, но разсеяни.
Енергични, но често тревожни.
И ние, възрастните, бързаме да сложим етикет: „хиперактивно“, „непослушно“, „неконцентрирано“.
Но не е ли по-честно да признаем, че може би ние сме тези, които не разбираме?
Психологът Джон Майтън казва, че „учениците са най-съсредоточени, когато се чувстват способни“.
И е прав-защото усещането „Аз мога“ е по-силно от всяка дисциплина.
Само че ние често объркваме посоката. Вместо да изграждаме увереност, натискаме за резултати. Вместо да подкрепяме опита, поправяме грешките.
И после се чудим защо детето се затваря, избухва, отказва.
Но можем ли наистина да очакваме друго?
Децата преди 7-8- годишна възраст нямат напълно развит префронтален кортекс-частта от мозъка, която отговаря за самоконтрола, планирането и логическите решения.
С други думи, те буквално нямат неврологичния капацитет да мислят и реагират като възрастни.
Когато детето хвърли, вика или плаче, това не е манипулация- това е мозък, който още се учи как да се справя с емоциите си.
И вместо да изискваме „повече разум“, може би трябва да дадем повече време.
Повече разбиране. Повече човечност.
Ако Данаилов можеше да надникне в днешните детски градини и училища, вероятно щеше да попита:
Къде изчезна онова детство, което миришеше на природа?
Защо заменихме калта с екрани, дървото за катерене- с таблет, и свободата-с график?
Преди децата тичаха до късно навън. Играеха, караха се, сдобряваха се, създаваха свои светове.
Сега растат в бетон и шум: без пространство, без време, без въздух.
И ние се чудим защо не могат да се концентрират.
Може би защото светът около тях никога не спира.
Може би защото никой не им показва какво е спокойствие, а само какво е бързане.
Детето носи ритъма на времето си -и ако нашето време е напрегнато, как очакваме неговото да бъде различно?
Истината е проста, но тежка:
Не можем да искаме от детето да седи мирно, ако ние не умеем да забавим.
Не можем да изискваме концентрация в свят, който не познава тишината.
Не можем да възпитаваме спокойствие, докато сами живеем в постоянна тревога.
Георги Данаилов не просто говореше за детството-той ни напомняше, че детето е мярката за човешкото.
И ако то губи връзката си с природата, значи ние всички я губим.
Може би е време да престанем да питаме „Какво не е наред с днешните деца?“
и да започнем да се питаме:
Какво не е наред с начина, по който живеем ние?
