Понятието „Утопия” да се отнася за фантастична или визионерска творба, в която авторът е дал воля и израз на своите оптимистични визии и мечтите си за едно по-добро бъдеще. Те обикновено описват един свят, пълен с всеобщо щастие, идеали, справедливост, доброта, емпатия, човещина.
„Антиутопия” е точно обратното – авторите на такива книги, филми или пиеси виждат и описват едно мрачно бъдеще, пълно с тоталитарни режими, диктатори, войни, нашествия на извънземни, пандемии, климатични и гео катастрофи, мъка, ужаси, смърт и разрушения.
Утопия е нарицателно за мечтана съвършена страна , която, обаче, не съществува в реалния свят. Оттам идва и името– място, което не съществува, което го няма. Авторът на първата такава книга, който дава и наименованието на целия жанр, е англичанинът Томас Мор. Той избира това заглавие, за да не попада под ударите на тогавашната цензура и под гнева на прекия си началник – кръвожадния и жесток английски крал Хенри VIII Тюдор. Въпреки предпазливостта си Мор е обезглавен, макар и не заради книгата си.
Другата известна утопия от късното средновековие е «Градът на слънцето» на неаполитанеца Томазо Кампанела. По-късно във времето се появяват редица утопични книги, особено в XIX и началото на XX век.
Множеството подобни произведения през този период ярко демонстрират настроенията сред интелигенцията – вярата, че едно по-добро бъдеще е напълно възможно. Има политически, теологични, технологични и чисто философски утопии. Прекрасни примери са някои от книгите на Жул Верн, Хърбърт Уелс, Робърт Хайнлайн, Иван Ефремов, Станислав Лем, Любен Дилов – баща и много други. Според наложеното и общоприето днес мнение, повечето политически утопии са наречени социалистически или комунистически. Със същия успех съвременните западни културтрегери, превърнати отдавна от мислители в служители и дори слуги на управляващите, могат да нарекат подобни творби фашистки, нацистки, терористични или конспиративни.
Така ще използват целия си скромен репертоар, позволен им от днешните глобални господари.
Всъщност, всички тези определения са едни елементарни клишета. Залепващите такива етикети върху утопичните произведения показват по този начин историческата, философската и интелектуалната си нищожност.
Мечтателите с чисти души, умове и сърца, донкихотовците с писалка винаги са търсели начини да опишат едно прекрасно бъдеще и винаги ще ги има, без значение като какви определят тях и творбите им платените нищожества.
За съжаление, днес сме буквално заляти с антиутопии, с мрачни и песимистични визии за бъдещето.
Самото название „антиутопия” (често се използва и „Дистопия”), би трябвало да звучи абсурдно. То означава нещо подобно на „вместо мястото, което го няма”.
Антиутопиите са сред любимите жанрове на поколения художници, писатели, поети, композитори, филмови и театрални режисьори. Като се започне от легендарния „Франкенщайн” на Мери Шели, издаван и екранизиран безброй пъти, дистопичните творби заливат съзнанията и възприятията на милиони. Невероятните книги на Олдъс Хъксли (невероятни, защото не са класически песимистични дистопии, а по-скоро предупреждения) и на първо място „Прекрасният нов свят”, книгите на Джордж Оруел, Филип Дик, Майкъл Крайтън, Айзък Азимов, Рей Бредбъри, Кърт Вонегът, Антъни Бърджис, Клифърд Саймък, Уилям Гибсън и много много други, ни представят едно мрачно и нежелано бъдеще. Особено в последните десетилетия западът и антиутопиите бележат завиден ръст. Или не са останали творци с вяра в прекрасното бъдеще или застоялостта и покварата на управляващия цял запад късен глобализиран капитализъм не дават никакви пориви за утопични визии.
Най – вероятната причина е друга. Сякаш някой се опитва да унищожи утопията, да унищожи жанра. Показател в тази насока не е само литературата, а и киното. Заглавията с утопично съдържание в последните години се броят буквално на пръсти. За разлика от тях десетки и стотици дистопии ни заливат ежегодно не само откъм Холивуд, а и от европейските и азиатските киностудии. Безброй disaster movies и разни подобия на Франкенщайн и дантевия „Ад“ са редовна част от програмите на всички филмови канали.
Не е нужно много мислене, за да осъзнаем, че унищожението на утопичната фантастика е опит за унищожение на фантазиите и фантазирането.
Явно господарите на света мислят, че ние вече не трябва да фантазираме. Защото истинското фантазиране рядко е свързано с представите за земята след ядрена, космическа или климатична катастрофа или с безкрайни войни с кръвожадни извънземни. Свързано е с утопичните представи за бъдещето – с мечтите за нов, по- добър свят, в който живеят щастливи хора. А да не можеш да фантазираш е същото като да не можеш да мечтаеш и това, като че ли е най- страшната част от общата картина на духовното ни унищожение напоследък! Да откраднеш мечтите на хората е много по- страшно от това дори да ги умориш от глад. И най- лошото е, че това се прави съвсем целенасочено. Правят го глобалните господари. Правят го същите, които искат да превърнат земята в свят от безбожни, безродни, безполови, безродни, безрасови, бездетни и безмозъчни индивиди.
Но надеждата и вярата умират последни. Трябва да вярваме, че никой трайно не може да унищожи човешката мечта. Тя рано или късно ще победи силите на злото. На тази надежда се крепи цялото ни съществуване. Днешната система на глобален либерален фашизъм ще загине, защото господарите ще се унищожат един друг. Тогава отново ще имаме възможност да залеем света с мечти и да изградим утопия. От нас зависи дали ще успеем!
Иван Спирдонов
Из новата му книга „Евтопия“
