След подадената оставка на правителството на Желязков и началото на консултациите на президента Радев с парламентарно представените партии, вече е очевиден пътят към нови избори. Дали те ще произведат нещо различно, колкото и ‘невероятно’ да звучи, си зависи от нас. Да, представете си – не от американското посолство, което даже няма посланик тук в момента. Не от МОСАД и дори от британците или руснаците. Даже от Пеевски и Борисов не зависи.
И за не бъда голословен ще ви дам примери как може да се промени ситуацията в страната, ако има по-активно общество, насочено към отвоюване на национална независимост. Когато в изборния процес се включват групи, които дълго време са били демобилизирани, маргинализирани или отчуждени от политиката, резултатът често е промяна на настоящия модел на управление.В случая към това можем да пречислим и множеството млади хора на протестите.
Повишена изборна активност – възможност за суверенизиране
Общият контекст, в който възниква този модел, е съвпадение на няколко дълбоки кризи: икономическа несигурност, културно напрежение, породено от миграция, и усещане за външна заплаха, свързана с война или геополитическа нестабилност. Тези фактори не просто увеличават недоволството, а променят начина, по който хората възприемат самия акт на гласуване. Изборите престават да бъдат рутинна процедура и започват да се възприемат като екзистенциален избор – за идентичност, сигурност и контрол.
В Италия това се вижда ясно при изборите през 2022 г. Страната е в продължителна икономическа стагнация, с усещане за социален застой, особено сред младите и в южните региони. Традиционните партиир и леви, и десни, са възприемани като част от един и същ управленски елит, неспособен да промени посоката. В този контекст „Братя на Италия“ на Джорджа Мелони не просто предлагат политика. Те преосмислят самия смисъл на участието. Рамкират изборите като шанс за „връщане на гласа“ на онези, които не вярват, че системата ги чува. Резултатът не е просто прехвърляне на гласове от центъра към суверенистите, а активиране на хора, които дълго време не са гласували изобщо. Активността не скача драматично, но нейният състав се променя, а това е решаващо.
Френският случай е още по-показателен, защото там ръстът на активността често върви паралелно с нарастване на подкрепата за Националния сбор на Марин Льо Пен. Особено при президентски балотажи и европейски избори. Франция има дълбок структурен разрив между метрополния и глобализиран елит и периферните, деиндустриализирани региони. Льо Пен превръща гласуването в акт на протест и самоутвърждаване. Така активността расте не защото хората вярват повече в системата, а защото искат да ѝ се противопоставят чрез нея. Поляризацията не потиска участието, а го стимулира.
В Полша преди 2023 г. този модел се проявява под въздействието на още един мощен фактор – войната. Историческата памет, страхът от външна зависимост и реалната близост на конфликта в Украйна, превръщат суверенитета от абстрактно понятие в конкретна ценност, свързана със сигурността. Партията „Право и справедливост“ използва този контекст, за да представи себе си като гарант на националния контрол. Не само срещу външни заплахи, но и срещу „намесата“ на Брюксел. Това води до силна мобилизация в по-малките населени места и сред консервативни общности, които иначе биха останали пасивни. Отново активността расте, но тя е структурно наклонена в полза на суверенисткия лагер.
България не е страна с ниска активност, защото хората са „доволни“, а защото големи групи от обществото не виждат представителство. При повишена изборна активност първият ефект ще бъде ерозия на БСП. Защото тя е партията, която исторически разчиташе на „по навик“ гласуващи избиратели – по-възрастни, лоялни, но все по-малобройни. Новите гласоподаватели не се припознават в БСП нито културно, нито морално, нито като носител на промяна. При значително повишена активност ГЕРБ започва да губи относителен дял, дори ако абсолютният брой гласове остане сходен. Причината е, че новите гласуващи рядко са „про-ГЕРБ“ – те гласуват срещу статуквото, а ГЕРБ е неговият основен символ.
Същото се отнася за ДПС (особено в сегашния си, по-концентриран около Пеевски вид). Като цяло повишената избирателна активност нямалява многократно тежестта на купения и корпоративния вот. ПП/ДБ печелят от повишена активност само ако тя идва от урбанизирани избиратели. Този тип активност е вероятна при ясно противопоставяне „промяна срещу статукво“. Но не и при каскада от избори или при фокус върху геополитически страхове. Затова ПП/ДБ имат условна полза от по-висока активност – условно тя може да ги изстреля. Но може и да ги остави статични, ако има сътресения от рода на спекула след влизане в еврозоната и т.н.
„Възраждане“, МЕЧ, „Величие“ и подобни формации обаче са по-пряко облагодетелствани от масова мобилизация. Особено ако тя е движена от икономическа тревожност, страх от война, недоверие към ЕС или гняв срещу „елита“. Тези партии имат най-голям потенциал да превръщат негласуващи в гласуващи. Именно затова при рязко повишена активност, предизвикана от криза (война, рязко обедняване, миграционен шок), е по-вероятно да видим по-силен ръст на суверенисткия лагер, отколкото на ПП/ДБ.
Ключовият момент е, че високата активност в България няма да бъде идеологически балансирана. Тя няма да „разреди крайностите“, а ще ги усили, защото новите гласоподаватели не са центристи. Българският център е електорално изчерпан. Това означава, че при масово гласуване политическото поле ще се поляризира, а не ще се стабилизира. Българското политическо пространство в момента е подредено не толкова по класическата ос ляво–дясно, колкото по линия либерализъм срещу суверенизъм.
В този смисъл ПП/ДБ и „Възраждане“ функционират като двете идеологически крайности на активния политически спектър. А пък ИТН се оказва междинен протестен проект, който изпълни мобилизационната си роля, но не успя да я превърне в устойчива идентичност. В този контекст евентуална партия на Румен Радев би представлявала трети тип магнит. Той не се вписва напълно нито в полюса ПП/ДБ, нито в този на „Възраждане“. Радев има потенциала да артикулира суверенизъм без радикалност и по-леки форми на либерализъм без елитарност. Това го прави особено привлекателен за избиратели, разочаровани и от двете крайности. Радев може да се яви като форма държавност, която частично защитава националния интерес, без да се конфронтира директно с ЕС и Запада.
Истинската борба с мафията
Трябва да се има предвид, че истинска прмяна в България може да дойде, когато се проведе истинска битка с мафията. А тя не е само на ниво Народно събрание и Министерски съвет. Причината е структурна – българската държава не е просто „завладяна“ на върха, а пронизана по вертикала и хоризонтала от мафиотски зависимости. На практика те функционират автономно от конкретната власт.
Историческият опит на държави, които реално са се опитвали да се справят с подобни системи, показва, че пробив настъпва едва когато битката се води не само политически. А също и икономически, институционално и културно, срещу реалните източници на мафиотска власт. В Италия, която остава класическият пример, дългосрочната борба с мафията ясно показва защо промяната не започва от парламента. Началото идва с удар по нелегалните и полулегални икономики. Италианската държава не успява да отслаби Коза Ностра, Камората и Ндрангета чрез смяна на партии или чрез морални декларации.
Пробивът започва, когато държавата насочва усилията си към наркотрафика, прането на пари, строителството, хазарта и проституцията. Тоест към секторите, които превръщат престъпните мрежи в икономически по-силни от местната власт. Особено показателно е, че най-големите удари идват не от политиците. Започва от специализирани прокуратури, финансови служби и съдии. Но все пак те получават институционална защита и независимост. Там, където парите са спрени, политическото влияние на мафията започва да се руши.
Колумбия успява частично да отслаби наркокартелите не чрез „добро управление“, а чрез разбиване на финансовите им вериги, конфискации, контрол върху кешовите потоци и международен натиск върху банковия сектор. Българската мафия не се изчерпва с „корупция във властта“. Тя е вкоренена в сектори, които формално са легални, но реално функционират като парадържава. Наркотиците, хазартът, проституцията, бързите кредити, сивото строителство, горивата и обществените поръчки не са отделни проблеми. Те са финансовите пипала, които поддържат цялата система. Докато тези пипала работят, смяната на министри е козметика.
Особено показателен е хазартният сектор. В държави, които реално са се опитали да ограничат мафиотското влияние. Например в някои скандинавски модели – хазартът е или строго регулиран, или концентриран в държавен монопол с прозрачни правила. В България дълги години хазартът функционира като легализирана машина за пране на пари, политическо влияние и социална деградация. Подобна е ситуацията и с бързите кредити – сектор, който в много държави е силно ограничен. А у нас действа като форма на икономическо крепостничество, захранващо сенчести капитали и зависими общности.
Проституцията и наркотиците също следват познат международен модел: там, където държавата ги третира само като морален или полицейски проблем, мафията печели. Но на местата, където се атакуват веригите на печалба, недвижимите имоти, фирмите фантоми и кешовите обороти, мафията започва да губи реална власт. В България обаче контролът върху тези сектори често е формален, а реално се използва за рекет и преразпределение между групировки, а не за ликвидирането им.
Оттук следва ключовият извод: истинска промяна в България не може да дойде от „правилните хора“ на върха, ако държавата не се превърне в активен противник на мафиотската икономика.И това няма да се случи чрез подскачане около Пеевски в парламента и около него. Означава не просто антикорупционни закони, а дългосрочна стратегия за удряне на средствата и влиянието на мафиотските сгруктури. Конфискации, финансово разузнаване, реален контрол върху регулатори, разбиване на зависимости в МВР, прокуратурата, съдиите и местната власт.
В този смисъл въпросът „кой ще управлява България“ е вторичен спрямо въпроса „има ли политическа воля държавата да влезе в истинска война с мафиотските сектори“. Ако такава воля липсва, всяко управление – ляво, дясно, проевропейско или суверенистко, неизбежно ще бъде интегрирано в системата. Ако обаче тя се появи, тогава дори несъвършено управление може да предизвика реална промяна. Защото ще започне да руши икономическата основа на паралелната държава.
Как светлата икономика да замени сивата?
Истинската борба със сивата икономика не може да бъде водена само чрез контрол, санкции и репресии, Защото в общества като българското сивият сектор не е просто престъпна алтернатива, а механизъм за оцеляване за стотици хиляди хора. Ако държавата атакува сивата икономика, без паралелно да изгради жизнеспособна „светла“ икономика, тя не ликвидира проблема. Затова всички успешни примери показват, че борбата с мафията работи само когато е придружена от масово създаване на легална заетост.
В България сивата икономика е дълбоко преплетена със социалната структура. Тя е концентрирана в почти всички сектори. За много хора, включително значителна част от циганските общности, сивият сектор е единственият достъпен пазар на труда. Това означава, че ако държавата иска реално да „изсветли“ икономиката, тя трябва първо да създаде работни места, които са по-добра алтернатива от сивата икономика, а не просто да налага забрани. Държавата трябва да инвестира не в социални помощи като крайна цел, а в масово включване в нископрагови, но легални икономически дейности. Това означава работа, която не изисква високо образование, но дава доход, осигуровки и перспектива.
За България това предполага промяна на парадигмата: вместо да се говори абстрактно за „интеграция“, трябва да се мисли за икономическо включване чрез производство. Реалистичният път минава през създаване на локални производствени и обслужващи екосистеми, които са обвързани с реални нужди на държавата и бизнеса. Ключов елемент е и радикалното опростяване на формализацията. В България легалната заетост често е по-сложна от нелегалната. Ако регистрацията на микробизнес, социалното осигуряване и данъчното отчитане не станат реално лесни и евтини за хора с нисък доход, сивата икономика ще продължи да е по-рационалният избор. Успешните модели показват, че временното намаляване на осигурителната тежест, комбинирано с ясен хоризонт за пълна легализация, работи по-добре от постоянния натиск.
Включването на социално изключените общности изисква и разрушаване на посредническите зависимости, които често са мафиотски по характер. В много цигански квартали достъпът до работа минава през неформални „бригадири“. Които пък извличат рента от сивия труд. Ако държавата не предложи директен канал за легална заетост, чрез общини, кооперативи или публично-частни партньорства, тя де факто оставя тези хора под контрола на сивата икономика. Затова една от най-ефективните мерки е създаването на общински производствени кооперативи, които работят по реални поръчки и изтеглят хората от нелегалния сектор.
Всички тези мерки имат и стратегически ефект в борбата с мафията. Сивата икономика е хранителната среда на престъпните мрежи – тя осигурява евтин труд, кешови потоци и зависими общности. Когато хората имат легална работа, договор и перспектива, мафията губи социалната си база, не само финансовата. Това е моментът, в който репресивните мерки започват да работят. Защото вече не са насочени срещу оцеляването, а срещу организираната престъпност. Реалната борба със сивата икономика в България не е само морален или полицейски въпрос, а икономически и социален проект. Тя може да успее само ако светлата икономика стане по-достъпна, по-сигурна и по-изгодна от сивата. Включването на циганските общности пък не е просто „социална политика“, а ключов елемент от националната икономическа сигурност. Без него всяка война със сивия сектор ще бъде временна, селективна и в крайна сметка неуспешна.
Автор: Тодор Беленски
Ако искате да продължим с работата си, подкрепете ни!
Revolut: https://revolut.me/tbelenski
Банкова сметка: BG82STSA93000014941658
