Всеки път, когато слушам неолибералните клишета и великия глобалистки апломб за спасяване на мигрантите, се сещам за оня виц, в който един оптимист вървял през гробищата и периодично възкликвал: „Боже, колко много плюсове!“. Така изглежда мисловната концепция на Европа по отношение на мигрантите. Всякаква критика или повдигане на съмнение относно това трябва ли Европа да приема непрекъснато мигранти е абсолютно табу и повлича обвинения в расизъм, ксенофобия, нецивилизованост и т.н.

Единствената допустима гледна точка в европейската политическа доктрина е изказване на алармено притеснение за съществуването на масова антипатия към миграцията. И съответно назидания към властите в европейските държави как да се борят с „варварските“ антиемигрантски настроения на собствените си граждани. Толерантността е признак на цивилизованост. Но върховната мистерия на новите форми на контрол е в това хората да се манипулират през създаване на убеждения, че са част от хуманни каузи и че е благородно да преотстъпват свои налични блага. Затова европейските граждани се борят за унищожаването на Европа с убеждението, че се борят за величието й. А властта ни насърчава да сме оптимисти и да видим „многото плюсове“.

Със сигурност светът не би могъл да съществува с нула миграция, но въпросът е всяка национална власт каква миграционна политика счита за приемлива, има ли право наднационален фактор да разпределя мигранти и да вменява задължение на суверенна държава да ги приема и обслужва. Въпрос е също така и от кой момент нататък миграцията се превръща в минно поле, което атакува етнокултурната тъкан на обществото-домакин и създава предпоставки за сблъсък на напрегнати обществени групи, за протести и безпорядък?!

Изследване на Харвард посочва, че колкото по-голям е делът на мигрантите в едно общество, толкова по-ниско е нивото на доверие между мигрантите и коренното население. Тоест увеличаването на мигрантите не води до сближаване и интегриране, а точно обратното – води до нарастване на взаимните подозрения. И както се посочва в изследването, получава се ефект на „преминаване в отбрана“. Най-интересното от това изследване е, че с увеличаване на количеството мигранти, нарастват и нарушенията на правилата в държавата-приемник, и тези нарушения и безпорядъкът започват да се разпространяват като стил и върху коренното население. И тогава едно сбиване между мигранти прераства в порой от палежи и грабежи, в които участници вече не са само мигранти, а младежи от страната-приемник.

Подобен резултат се обяснява от психолозите и антрополозите със съкращаване на социалния капитал на нацията. А социалният капитал представлява способността на нацията да организира живота си в благоденстващ социален модел. Поначало миграцията е преместване на маси от хора от бедните страни към по-богатите в търсене на по-добър социален модел. Но мигрантите пренасят елементи от дисфункционалните социални модели на своите държави в страната-приемник и така създават деструкция на културологичните предимства, заради които именно са мигрирали към по-добрия свят.

Всеки, който познава Париж от 80-те и може да го сравни с Париж от 2024 г., придобива представа за този процес. На вчерашното заседание на българския парламент слушахме пламенна реч на политкоректен прогресист от ПП/ДБ, който защитаваше удоволствието държавата ни да приема колкото се може повече мигранти, защото това е цивилизованост. Бих искала да напомня, че миграционните вълни не могат да бъдат посрещани заради човеколюбие. И не трябва да се допуска единственият фактор, който влияе на увеличаващата се вълна от миграция, да бъде решението на самите мигранти. От гледна точка на концепции, свързани с националната сигурност, миграцията може да се разглежда като елемент от хибриднте войни.

Масовото пропускане на мигранти е възможно да даде преимущества на заинтересовани фактори в целите им за дестабилизация на конкретна държава, регион или континент. Миграцията не е конвенционална война, но тя е инструмент на войната в широкия смисъл на това понятие. Мигрантските вълни са много древен инструмент за поразяване на противник, конкурент, прицелна територия за унищожаване. Защото масовата миграция има икономически, психологически и подриващ ценностно-културен ефект спрямо държавата-приемник. Свидетели сме как миграцията започва да размива или дори диктува промени в традициите на държавите в Европа.

Колкото по-голяма е диаспората, толкова по-малко мигрантите общуват с коренното население и степента на интерграция намалява. Могат да се изброят много примери за миграцията като оръжие. Включително и най-елементарното, в средата на 80-те години на миналия век ГДР пропуска бежанци от Шри Ланка към Западен Берлин, за да шантажира Западна Германия за безлихвени кредити. В по-нови дни икономическият възход на Европа с евтините енергийни ресурси на Русия в началото на това хилядолетие нямаше как да бъде спрян и беше въпрос на време икономическото взаимодействие между Европа и постсъветското суровинно и пазарно пространство да се превърне във форма на политическо взаимодействие.

Подобна симбиоза не можеше да бъде допусната дори с цената на деформирането на Европа и превръщането й във врящ котел на възможни етно-религиозни сблъсъци. На този външнополитически фон на вчерашното заседание на парламента се гласува центровете за настаняване на бежанците да се охраняват от полицията, а не от частни фирми, за които депутати намекнаха от трибуната, че гравитират около ПП/ДБ. Хубаво е да се знае, че аутсорсването на сигурността е една от формите на разграждане на националната държава и унищожаването на правомощията на националната власт.

Изключителен парадокс е, когато самата национална власт допуска да бъдат извлечени функции на държавността и предоставени без съпротива на частни играчи. Тоест изземването на функции на националната власт се случва със съдействието на самата власт и произтича от самата нея с цел „да вземем едни пари“. Без дори да осмисля, че става дума за прехвърляне на права от държавата към частни структури, което постепенно превръща държавността в оглозган либерален скелет, безпомощен да управлява каквото и да е било в едно общество на деспотизма на свръхлиберализма.

Аутсорсването на сигурността към частни структури прелива контрол и създава лостове за външен натиск върху все по-безпомощната политическа власт. Същото се отнася и за изземването на суверенитет от наднационални структури, които ни въдворяват възгледи за подвижния пол, нареждат квоти за въглеродните емисии, управляват цензурата в медиите и ни разпределят мигранти.

Източник: БНР