Един от емблематичните български журналисти Кеворк Кеворкян, който е основател, автор и водещ на предаването „Всяка неделя“, отбеляза 80-ия си юбилей на 11 септември.

За разлика от мнозина, той намира шумното отбелязване на юбилеите за „просене на някаква милостиня“ и подчертава, че не си пада по такъв вид просия, понеже винаги е бил безмилостен, най-напред към себе си.

Смята, че мнозина са изгубили контрола над себе си още от съвсем ранна възраст, а и доста хора така си се раждат и за съжаление дори държавата ни е оставена в техните ръце. Скоро ще започнем да се гордеем и с това, че сме избрали най-големите идиоти във Вселената да ни управляват. Най-смешни са му онези хубавци, които дрънкат какво са направили някога, но никога не го показват. В този ред на мисли припомня един от девизите на „Всяка неделя“: „Ние сме това, което сме били. Другите да се променят“.

Признава, че на млади години много искал да кара старостта си като Съмърсет Моъм, който прекарва последната си година във Френската ривиера и всяка заран отива до гарата, чака влака от Париж, за да си вземе новия вестник, изчита го, докато си пие кафето, след което си купува един криминален роман, връща се у дома, качва се в студиото, изчита криминалето и го хвърля. На другия ден – същото. Към днешна дата не знае защо това много му харесвало, разбира се има някои обяснения, но не е сигурен в нито едно от тях.

Съжалява, че към днешна дата се е докарал до положението да пише дописки и все повече да се гневи и още повече да се натъжава. А и няма вече какво да изхвърля, поне от света на политиката, в който се звери от години. Сякаш свикнахме да живеем с боклука и така ще бъде. Трябва поне да забранят думата „взор“, понеже от никъде взорът надежда не види.

Няма кой да ни освободи най-вече от нас самите – руснаци, германци, американци се напъваха, но до никъде не я докараха, на турците им е писнало от нас, македонците се натискат да влязат в тази роля, но те са по-смахнати и от нас.

Нуждата от тебокан е очевидна, дори трябва да се въведат задължителни ваксинации с този препарат за усилване на паметта. Ваксинират се срещу всеки грип, но не обръщат внимание на далеч по-страшната пандемия, която води до безпаметство. Един ден само някой като Вазовия Мунчо ще се сети да попита „Какво съм аз?“, но ще е късно, паметливи човеци няма да са останали, за да му обяснят.

Българинът продължава упорито да загърбва миналото, оставя паметта да се руши като нещо непотребно, като изоставена сграда с неизвестни стопани, която се превръща в руини. А народът мълчи, сякаш опиянен от плющенето на Бича, който го насинява до кръв и накрая ще го умъртви. Сякаш чака да се уморят онези, дето въртят бича и да се откажат, но ще има да чакат, защото никой не се отказва от такъв кеф.

Уважава мнението на проф. Маргарита Пешева, която миналата година публикува мащабна книга изследване за него в над 700 страници, наречена „Тореадор“, тъй като тя смята, че тореадорът е в постоянна игра със смъртта, той предизвиква не само бика на арената, но и онзи в себе си.

Кеворкян харесва бика, хвърля го в някакво странно умиление, смята, че испанската корида е диво варварство и допълва, че у дома е пъно с бикове. В крайна сметка победата ще е ничия, тъй като човек цъфва на този свят, за да започне да отмерва края на пребиваването си, както и да свърши някоя работа, разбира се. Не харесва обаче онези, които се виждат като победители и не бива да се гледа много сериозно на тези неща, както казва Пиер Данинос, каквито и да ги вършим, няма как да избягаме от перспективата на двата метра.

Дълго време си повтарял, че за един телевизионен журналист е важно не колко време се е пулил на екрана, а колко пъти са го спирали. Сега понякога си мисли, че е прекалено щедър към номенклатурните налъми.

Според него някои от днешните тв дами гледат на правенето на интервюта като на случаен секс с непознат в парка и свършват там, откъдето трябва да започнат, понеже нищо не вдявнат. И публиката разбира се, не запомня бъбрежа им, или като преди време се изразила една жрица на любовта по телевизията: „Не мога да се влюбя в клиентите си, понеже рано свършват“.

Не е изненадан, че хората нямат доверие в медиите, предвид, че не вярват дори на самите себе си. Връща се назад във времето, когато според думите му имало хора, които били на щат в отдел „Френска любов“, казано с други думи – прословутата „Панорама“ и дори не го криели. Вършели си работата и толкоз, работа като работа, само дето езиците им били непрекъснато изтръпнали, а това било доста неприятно. Сега официално няма отдели по фелацио, но се шири навред и това е известно на всеки. И никой не си прави труда да обяснява защо езикът му е изтръпнал. Няма нито един водещ, който да е обслужвал единствено публиката.

Към днешна дата телевизията потъва като рибарска гемия, с трюмове, пълни с развалена риба – шоупрограмите, правени под индиго. Думите по телевизията вече не струват нищо и изчезват още преди звуците, които произвеждат. На телевизията са удобни хора, които са денонощен магазин за банални отговори, за втасали съждения. Налага се представата: празнично осветена къща, но в нея няма никой. Повечето нови политици се чувстват призрачно нереални, докато не станат някой друг по телевизията. Случайни хора, придобиващи очертания само на екрана.

В телевизията обикновено успяват онези, на които амбицията не им е изписана с червило на челото. По-талантливите хора непрекъснато трябва да мислят за мястото си в един бъдещ музей на телевизията, макар и въображаем. И да внимават, да не попадат там с изкривени или неразличими лица. По телевизията думата може да плющи като знаме, но днес знамената са свити и потънали в прах, няма думи, на гноясалото сърце не се полагат знамена.