Понякога съкровищата не се намират в музеи, а в детска рисунка. А в случая-върху червен лист, с прецизни линии и очи, които виждат отвъд обикновеното.
Рая Младжева е само на 9 години. Учи в СОУ „Христо Топракчиев“ и както много деца обича да рисува. Но това, което я прави различна е какво избира да рисува: български шевици-тези древни, пъстри кодове, избродирани от ръцете на нашите баби по ризи, кърпи, носии… и историята.
Последната ѝ рисунка изглежда като нещо, което можеш да откриеш върху сватбена носия от шуменския регион. В центъра-стилизирано „дърво на живота“, разклоняващо се във всички посоки. Около него- символи, които на пръв поглед са просто декоративни, но в българската традиция значат много повече: защита, хармония, връзка между световете.
Фонът е червен-не само защото е красив, а защото червеното в шевиците е цвят на живота и закрилата. Цвят, който не просто се носи, а се вярва.
Как дете на 9 години разбира това?
Рая не просто рисува, тя изучава. Знае, че всяка шевица е като малък код-ако знаеш как да го „прочетеш“, ще видиш в него дълбока символика:
– кръстовидните фигури носят баланс и защита
– палметите напомнят за растеж и плодородие
– ромбовете са свързани с женското начало, с плод и продължение на рода
– а сложният възел в центъра на рисунката ѝ е древен символ на вселенска цялост.
Тези неща тя научава не от учебник, а от любопитство. И вероятно ги помни не с думи, а със сърцето си.
България-в бодовете на една игла
Онова, което впечатлява още повече, е как Рая различава шевиците по региони.
Шуменските, например, имат силна геометрия, наситени цветове и ясно изразен симетричен ритъм.
Шопските: по-груби, но мощни и разнообразни. Родопските: пълни с растителни мотиви, напомнящи за връзката с природата. А това са знания, които биха затруднили дори и някои възрастни.
В свят, в който всичко се променя със скоростта на „скролване“ в мрежите, едно дете е избрало да обърне поглед назад- към паметта, корените, идентичността. И не само да ги приеме, а да ги преразкаже със свои собствени линии.
В нейната рисунка няма кич, няма клише. Има разбиране, усет и нещо, което трудно се описва, но се усеща: че българското е живо, стига да има кой да го погледне с детски очи.
Автор: Надежда Беленска
