Френският психолог Жан Пиаже оставя на педагогиката едно на пръв поглед детско упражнение, което обаче носи в себе си необикновена дълбочина. Представете си дете, седнало на маса. От едната страна слагаме малка количка, а от другата – кукла. Даваме лист и молив и му казваме: „Нарисувай това, което виждаш.“ Детето рисува – количката, куклата, масата, картината на стената, дори експериментатора, който го наблюдава.
После обаче идва втората част:
„А сега нарисувай това, което вижда куклата.“
Именно тук започва истинското предизвикателство.
Докато са още малки – около четиригодишни – повечето деца отново рисуват своята собствена гледна точка. За тях светът е това, което очите им показват. Но след петата година някои започват да се опитват да променят ъгъла – „Куклата не вижда себе си… вижда количката… а мен как ме вижда? А учителят къде се пада?“ Това е първият проблясък на способността да се влезе в чужда перспектива.
Този процес е бавен. Понякога отнема години, за да се развие до степен, в която детето истински осъзнава, че другият гледа и преживява света по различен начин. Някои достигат до това едва към десетата си година. А мнозина възрастни – никога. Те остават приковани към собствената си гледна точка, като че ли тя е единствената истина. И всяко различие ги тревожи или отблъсква.
Именно тук е мястото на учителя – и на възпитателя, и на родителя. Нашата задача е да помогнем на децата да се научат да „сменят местата“, дори мислено. Да се опитат да погледнат през очите на другия – какво вижда, какво усеща, от какво се страхува, какво го радва. Това е не просто учебно умение, а основа на емпатията, разбирателството и общуването.
И колко по-лесно би било, ако тази практика започне отрано – чрез игра, рисуване, театрални сценки, работа по групи. В училище пък може да се развива чрез литературата, дискусиите, проектите. Всяко упражнение, което кара учениците да се поставят на чуждо място, е ценен урок.
Защото способността да виждаме през очите на другия не е даденост. Тя е умение. Умение, което можем и трябва да развиваме – не само в децата, но и в себе си.
