„Пълни сме, не можем да я приемем“, „Няма места, търсете друго спешно“ – не знам колко пъти чух това, докато звънях по частните болници. Близо час отчаяни обаждания, молби и увещания някой да приеме майка ми по спешност. Отказаха ми всички. Накрая, загубила всякакво самоуважение, решавам да звъня в месинджър на проф. Николай Габровски.
Не вдига. Казвам си „Е няма как да вдигне на непознат човек, който му звъни в месинджър“. Продължавам да звъня по частни и държавни болници. Продължават да ми отказват. След час месинджърът ми звъни – професорът. Не мога да повярвам и заеквайки обяснявам какво се случва. „Разбрах, идвайте в Пирогов, ще я приемем“ и затваря, разказва Ирини Зикидис в социалната мрежа Фейсбук.
Не помня как отидохме до там, помня само, че сърцето ми щеше да се пръсне от страх. Младо момче ни приема. На мен ми изглежда ученик, оказва се лекар. Започва да обяснява как мама трябва да даде кръв, урина, кардиограма, след което я поглежда, сепва се и казва
„Вие не сте добре, качвам ви в отделението, ще направим всички манипулации на място“.
Качваме се на седми етаж, настаняват я. През цялото време лекарят говори на „Вие“, а когато коментира други пациенти със сестрите, не казва „бабата“ и „дядото“, а „дамата“ и „господинът“.
Няколко дни ужас и страх, но мама вече си е вкъщи, стабилизирана.
Няма друга професия като лекарската.