„Вероломното нападение срещу СССР се оказва фаталната грешка на Фюрера. Но то е не по-малко грешка на Лондон, който се надява с помощта на Хитлер да осъществи плановете си за „Drang nach Osten“. Те се провалят, което е записано на 8 май 1945 г. в Акта за безусловна капитулация на Германия.“ Така завърша руският икономист проф. Валентин Катасонов в своята статия „Как англосаксонците принудиха Хитлер към „Drang nach Osten“. Не всичко минава по плана на Лондон“.
В първата част по случай осемдесетгодишнината от края на Втората световна война от Mnenia.Info Ви предоставихме превод и редакция на статията на Катасонов „Втората световна война – цената на войната за СССР и другите страни.“ В нея са изложени неопровержими доказателства не само за решаващата роля на СССР за победата над нацизма, но и за огромната цена, която той плаща за тази победа.
Във втората част по случай осемдесетгодишнината от най-кървавата война в човешката история Ви предлагаме преведена и редактирана версия на статията на проф. Катасонов под надслов „Немислимо“ на Чърчил е заменено с „Тоталност“ на Труман.“ В нея руският учен пише за следвоенната реалност, в която англосаксонските съюзници на Съветския съюз – Великобритания и САЩ – се опитват да преразгледат изхода от Втората световна война. Съединените щати, към които минава инициативата от Обединеното кралство като стожер на англосаксонската морска цивилизация, виждат след краха на Хитлеристка Германия най-голяма заплаха в лицето на континенталната сила на съветската държава. Вследствие на това британският план „Немислимо“ за нападение срещу СССР непосредствено след края на войната е само първата стъпка на англосаксонските съюзници от Антихитлеристката коалиция по пътя на сдържането и опита за евентуално унищожаване на Съветския съюз.
Как англосаксонските съюзници на Съветския съюз се опитаха да преразгледат изхода от Втората световна война
Операция „Немислимо“
В предишната статия започнах да говоря за двуличието на англосаксонските съюзници на Съветския съюз през Втората световна война. По-правилно би било да ги нарека временни и лицемерни партньори. Ярка проява на британското двуличие беше планът за операция „Немислимо“.
В първоначалния си вариант той всъщност представлява план за изненадващо нападение от страна на англосаксонските съюзници Великобритания и САЩ срещу Съветския съюз, третия основен член на Aнтихитлеристката коалиция. Планът е иницииран от британския министър-председател Уинстън Чърчил през април 1945 г., подготвен е от британски генерали и е представен на министър-председателя на 22 май 1945 г. А на 1 юли същата година 47 британски и американски дивизии, както и 12 германски дивизии (които са били в британската и американската окупационна зона, но не са били разформировани) е трябвало да нанесат изненадващ (без обявяване на война) удар по формированията на Червената армия. Целта на „Немислимото“ е да се освободят Германия и Полша от съветските войски; последните трябва да бъдат изтласкани обратно до съветската граница или дори отвъд нея. По-голямата част от британските военни не подкрепят плана; те го определят като авантюристичен. По-късно първоначалният план е преформатиран от настъпателен в отбранителен (в случай че Червената армия започне да се придвижва на запад и дори се опита да завземе островите на Мъгливия Албион). В нито един вариант планът „Немислимо“ не е приложен на практика от страна на англосаксонците . През лятото на 1945 г. У. Чърчил претърпява поражение на изборите и губи поста на министър-председател. В резултат на това планът „Немислимо“ е забравен във Великобритания.
Но идеята на Чърчил за нанасяне на удар по Съветския съюз се оказва много устойчива. Тя се обсъжда с американските партньори от следващия британски министър-председател Клемент Атли. Тогава инициативата за разработване на планове, подобни на „Немислимо“, е поета от Съединените щати. За това възникват благоприятни условия. А именно: на 12 април 1945 г. умира 32-рият президент на Съединените щати Франклин Рузвелт. Той счита Съветския съюз за истински съюзник на Америка, чужди са му плановете за превръщането на Съветския съюз в противник и враг на Америка. Може би поради тази причина неговите врагове (и враговете на Съветския съюз) извършват убийството на 32-ия президент. След това столът на американския президент е зает от вицепрезидента Хари Труман. Той е протеже на онези политически кръгове, които се опитват да променят изхода от Втората световна война.
На тях не им харесва фактът, че Съветският съюз не става жертва на вероломната агресия на Третия райх и че авторитетът и влиянието на СССР в света след победата над фашистка Германия и нейните съюзници са нараснали неимоверно. По-специално, много източноевропейски страни попадат под силното влияние на Москва, а Западът губи контрол над тях.
В началото на септември 1945 г. японската армия капитулира под напора на съветските войски и е обявен краят на Втората световна война. Труман чака този момент (преди това Вашингтон се нуждае от Червената армия, за да разгроми японците). И още през септември той започва рязко да охлажда отношенията си с Москва. В същото време дава заповед на военните да разработят американски аналог на британския план “Немислимо.“ Американският план е наречен „Тоталност“ (от англ. „Totality“). Той е бил подготвен в случай, че Червената армия се опита да изтласка англосаксонците от континентална Европа и да завземе контрола над целия европейски континент. За да възпрат Червената армия, американците са готови да използват ядрени оръжия, които са използвали в Япония няколко месеца по-рано. Опасенията на англосаксонците не се потвърждават; Съветският съюз не прави опити да нахлуе в окупационните зони на Съюзниците. Някои историци смятат, че планът “Тоталност“ не е бил военен, а военно-психологически. Той е бил напомняне на съветското ръководство, че Вашингтон разполага с ядрени оръжия, с които Москва не разполага.
На 2 март 1946 г. Съвместният комитет за военно планиране на САЩ представя на Труман нов план за военна операция срещу СССР, наречен „Пинчър“.
В началото на 1946 г. около СССР вече се е оформил пръстен от приятелски настроени към Москва държави. Трудно е било да се провокира война чрез какъвто и да е граничен конфликт. Затова планът „Пинчер“ предлага да се въвлече Съветският съюз във война чрез конфликт в Близкия изток. По някаква причина авторите на документа предполагат, че съветската държава трябва да има много сериозни интереси в посочения регион. По-специално се очаква СССР да поеме контрола върху Суецкия канал и петролните потоци, преминаващи през него.
Разбира се, Съветският съюз разполага с мощни въоръжени сили. В документа се обръща внимание на факта, че извън Съветския съюз се намират много големи военни контингенти. По-специално, СССР разполага с 51 дивизии в Германия и Австрия, 50 дивизии по границите с Близкия изток и 20 дивизии в Унгария и Югославия. Освен това има резерв от 87 дивизии на територията на сателитните държави в Източна Европа. Предимството на СССР пред англосаксонците по отношение на въоръжените сили в Европа се оценява в съотношение 3:1. Американските генерали и политици се опасяват, че Москва може да превърне цяла Европа в „съветска“ във възможно най-кратък срок.
Но Америка има коз – атомната бомба. Между другото, американците упражняват мощен психологически натиск върху Москва, намеквайки, че са готови да спрат всяка съветска експанзия в света с помощта на ядрени оръжия.
Трябва да се отбележи, че работата по плана на операция „Пинчър“ приключва в първите дни на март, а на 5 март 1946 г. Чърчил произнася прочутата си реч във Фултън, която се смята за публичното неофициално обявяване на Студената война.
След обсъждания на най-високо ниво „Пинчър“ е одобрен от Вашингтон през юни 1946 г. Планирано е да се хвърлят 20 до 30 атомни бомби върху двадесет града в СССР. Между другото, по това време САЩ не разполагат с такъв брой ядрени заряди (по това време те са не повече от една дузина, а стратегическите бомбардировачи B-29, способни да доставят атомни бомби на голямо разстояние, са само 27). Това е бил план не за незабавни действия, а за отнемаща време подготовка за удари.
„Пинчър“ (както и планът „Немислимо“) скоро става известен на Москва. Историците твърдят, че информацията за „Пинчър“ е получена и предадена на съветското ръководство от Доналд Маклийн, един от „Кеймбриджската петорка“, който малко по-рано е предал на Москва документите за „Немислимо“.
След „Пинчър“ има поредица от други американски планове за военни операции срещу СССР. Всички те включват използването на атомни оръжия. В условията на Студената война, официално обявена от Запада, започва надпревара във въоръжаването. Всеки нов план отчита промените във военния потенциал на Запада (предимно на САЩ) и на Съветския съюз.
През август 1947 г. планът „Пинчър“ е заменен с плана „Бройлер“, в който основният акцент е поставен върху използването на атомни оръжия (с които Съветският съюз по това време не разполага). Не е излишно да се напомни, че според плана „Бойлър“ специално внимание се отделя на Украйна, която е трябвало да получи най-голямo количество атомни бомби.
Особеността на плана “Бойлър“ е, че той е първият план след официалното обявяване на Студената война от Вашингтон. За такова обявяване се смята Доктрината „Труман“, която е огласена от американския президент Хари С. Труман на 12 март 1947 г. в Конгреса на САЩ. С тази доктрина Вашингтон се ангажира да защитава всички страни по света от посегателствата на СССР. „Доктрината Труман“ води до създаването на НАТО през 1949 г.
След Бойлър започват редовно да се появяват други подобни планове. Особено плодотворна е 1948 г., през която последователно са изготвени следните планове: „Bushwhacker“ (Бушуакър); „Crankshaft“ (Кранкшафт); „Halfmoon“ (Халфмуун); „Fleetwood“ (Флийтууд); „Kogville“ (Когвил); „Offtack“ (Офтек); „Charioteer“ (Чариотийр). Имената на някои планове имат превод на руски (и български – бел.ред.) език. Например, „“Bushwacker„“ – скитник, партизанин. „Krankshaft“ – колянов вал. „ Halfmооn“ – полумесец. “Chariotееr“ – колесничар. За значението на други имена може само да се гадае. Така например вероятно “Fleetwood“ е името на английски град.
С всеки нов план мащабът на планираните ядрени удари се увеличавал. Така според плана „Chariotееr“ върху 70 съветски града трябва да бъдат хвърлени 200 атомни бомби.
През 1949 г. се появяват плановете „Троян“ и „Дропшот“. Всъщност това са две модификации на един и същ план. На 3 декември 1949 г. САЩ одобряват плана „Троян“, който предвижда Великобритания да участва в нападението срещу СССР. Съюзниците се готвят да бомбардират 100 града на СССР с триста атомни и 20 хил. конвенционални бомби. По същото време е одобрен планът „“Дропшот„“, предвиждащ участието само на САЩ. Планира се върху СССР да бъдат хвърлени 300 атомни бомби и 250 хил. тона конвенционални бомби.
Плановете „Троян“ и „Дропшот“ са отговорът на Вашингтон на такова важно събитие като съветския тест на първата атомна бомба (известна като РДС-1). То се състои на 29 август 1949 г. на изпитателния полигон Семипалатинск в Казахстан. Американският монопол върху притежаването на атомни оръжия е ликвидиран, а СССР става втората ядрена сила в света. По това време броят на атомните бомби в САЩ се оценява на 220. Това означава, че СССР и САЩ все още нямат ядрен паритет. Вашингтон бърза да унищожи съветската държава, за да няма време да постигне такъв паритет.
В края на 1949 г. и началото на 1950 г. Вашингтон одобрява два документа, които определят курса на САЩ за подготовка за Трета световна война.
Първо, Директива СНБ-68 (другото ѝ име е Меморандум NSC 68 на СНС) – секретен документ на Съвета за национална сигурност на САЩ, одобрен от Труман през април 1950 г. В него се потвърждава, че Съединените щати ще продължат курса на Студената война срещу СССР и милитаризацията на САЩ.
Второ, вече споменатият план на Комитета на началник-щабовете (КНЩ) “Дропшот“. Нека ви припомня, че малко преди това, на 4 април 1949 г., по инициатива на САЩ е основана Организацията на Северноатлантическия договор – НАТО. Този военнополитически блок, според официалното изявление, е предназначен да отблъсне заплахите, идващи от Съветския съюз. По онова време в блока членуват 12 държави: САЩ, Канада, Исландия, Обединеното кралство, Франция, Белгия, Нидерландия, Люксембург, Норвегия, Дания, Италия и Португалия. „Дропшот“, както отбелязах по-горе, първоначално е бил изключително американски план. А през 1950 г. той става международен, като в него участват всички страни членки на НАТО.
Според експертите обаче планът „Дропшот“ губи своята актуалност около средата на 50-те години на миналия век. По това време, дори по признание на американците, Съветският съюз вече е постигнал ядрен паритет със Съединените щати.
Благодарение на усилията на съветското разузнаване бяхме наясно с тайния планa „Тоталностт“ и последвалите го планове. Понякога Вашингтон допуска планирано „изтичане“ на тайни относно тези планове. С цел сплашване на Москва. В други случаи категорично отрича съществуването на плановете, като определя публикациите, в които се споменават плановете, като „фалшификати“. Такъв е случаят например с плана „Дропшот“. Но при президента Джими Картър през 1978 г. „Дропшот“ бива разсекретен. Не е бил никакъв „фалшификат“!
Имало е и други разсекретявания. Например през 2016 г. Архивът за национална сигурност на САЩ сваля секретността на списък с ядрени цели от 1956 г. Списъкът включва над хиляда града и региона на територията на СССР, Източна Европа, Китай и Северна Корея.
Дори след установяването на ядрен паритет между САЩ и Съветския съюз американците продължават да разработват нови планове като „Тоталност“ или „Дропшот“. Всъщност има много такива планове. Например при президента Айзенхауер (дошъл в Белия дом след Труман) са приети последователно пет плана. При Джон Ф. Кенеди – четири. При Линдън Джонсън – четири. При Ричард Никсън – пет. И така нататък. Но това става толкова обичайно, че на тайните планове вече не се дават поетични или загадъчни и интригуващи имена. Започват да се обозначават с бюрократичните съкращения SIOP (Single Integrated Operational Plan), като се добавят съответните номера.
Източник: Валентин Катасонов, Фонд Стратегической Културы
Бележка: Валентин Катасонов е професор, доктор на икономическите науки, председател на Руското икономическо общество „С.Ф. Шарапов.“
Превод и редакция: Лазар Лазаров