Отминалата 2023-та година ще остане в историята с няколко неща. Аз лично я определям като годината на свалените маски в няколко отношения. В международен мащаб военните конфликти между Русия и Украйна, Израел и Хамас, както и действията на националните правителства в много държави по отношение на тях, постепенно отварят очите на много хора.
През 2022 година страните от американската сфера на влияние единодушно започнаха противопоставяне срещу Русия заради навлизането в Украйна. Чрез икономически санкции, изпращане на оръжия за Украйна и т.н. Ситуацията след нахлуването на Израел в Газа обаче показа двойните стандарти на правителствата по отношение на конфликтите и свали маските на общото им централно ръководене.
Нещо, което се случи също и при общите координирани действия по време на затварянията при пандемията. Навсякъде по едно и също време и по еднакъв начин. В България също наблюдавахме свалянето на маските, но във вътрешно-политически аспект. На 2 април се проведоха поредните предсрочни парламентарни избори у нас, в които нито една партия не успя да поведе категорично. И така се стигна до “прегръдката” между ПП/ДБ, ГЕРБ и ДПС. Формираха образувание, което дори не знаеха как да обяснят и определят. Наричаха го сглобка,некоалиция и т.н.
Тази некоалиция „роди“ ротационен кабинет „Денков-Габриел“ на 9-месечен принцип. Освен парламентарни избори, се проведоха и такива за местната власт, които бяха на 29 октомври. На балотаж в София на 5 ноември отидоха Васил Терзиев, издигнат от ПП-ДБ и Ваня Григорова, издигната от БСП. Запомнящото се тук ще остане това, че опозицията не постигна пълно обединение, което даде възможност Васил Терзиев да стане кмет на столицата.
Това също предизвика поредица от бурни дебати, скандали и взаимни обвинения. Следващият етап от окончателното “демаскиране” на наша територия беше отявленият опит за разкъсване на историко-културните връзки с Русия. Тук антируското говорене на военния министър Тагарев и изпращането на оръжия за Украйна не беше достатъчно. Другият важен пласт,който стана обект на удар, беше този на вярата. Храмът „Св. Николай Мирликийски“ или просто Руската църква остана заключена близо 2 месеца, след като от България бяха изгонени трима служители.
Това се случи след обвинение в шпионаж и доклад от ДАНС, според който те са работили срещу националната сигурност на страната. След отварянето на храма на 12 ноември посланикът на Русия у нас Елеонора Митрофанова заяви, че църквата е руска и те имат всички документи за нея. Следващият пласт беше историческият. На 12 декември рано сутринта започна демонтажът на Паметника на Съветската армия. Около монумента се струпаха кранове, полиция, коли на жандармерията и огромни ограждения. Стигна се до напрежение, размяна на реплики и удари между подкрепящи махането и такива „против“.
Но най-важната цел е противопоставянето да стане историческо срещу Русия. Спирането на интервюто на Петър Волгин с руския посланик също е част от тези намерения. Както и брожението срещу репортаж на руска телевизия за Паметника на съветската армия. Медиите са част от скритата дипломация. А когато започнат ударите срещу дипломацията, вече има риск за реален конфликт. Част от свалянето на маските в България бяха протестите на енергетиците и земеделците. И двете ключови сфери вървят към заличаване, а реакциите на преговарящите от тяхна страна синдикални и профсъюзни лидери, показаха и тяхното овладяване.
Вместо обаче свалянето на маските да предизвика твърда реакция от страна на обществото, се случи точно обратното. Отчаяние обзе гражданите и ги налегна апатията. Разбирайки, че няма да може обществените подобрения да станат бързо и лесно и за пореден път са се доверили на предатели, българските граждани за пореден път просто “благословиха” политиците си от кръчмите и се юрнаха да се спасяват поединично.
Но вярвам, че 2024 година ще бъде тази на осъзнаването. Че без жертви и личен пример нищо добро не може да очаква. Че само като общество можем да преодолеем тежките предизвикателства и ужасяващата ни демографска катастрофа. Единствено заедно!
Тодор Беленски
