При откриването на първия паметник на Христо Ботев във Враца, на 27 май 1890 г., 14-годишната дъщеря на поета-революционер Иванка Ботева произнася реч, която трогва до сълзи насъбралото се множество.
Тя не се обръща към княза, а към гражданите и министрите:
„Милата ми майка ме доведе между Вас да присъствувам на тържествения празник – откриването на паметника. Въздигнат в чест на милия ми и незабравим баща – Христо Ботев и другарите му.
Аз съм малка и не в състояние да Ви разкажа особено нещо за баща си, но аз ще Ви изкажа това, което младежкото ми сърце чувства в тази минута като погледам този свещен за мене бюст…
Когато любезният ми баща е заминал с дързостните и доблестни синове на България, да я отърват от робството, не съм имала щастието при разделянето да запомня баща си. Да го целуна за последен път и кажа последно сбогом. В тази възраст не съм била в състояние да разбера и усетя тази вечна раздяла. Че няма вече да видя милий си баща. Божието предопределение било друго с него, той трябвало да стане предводител на тия, които положиха живота си за спасение на отечеството си. Заедно с тях да остави костите си на поросените с мъченическа кръв височини.
Неговата саможертвеност за спасението на отечеството ни, и обезсмъртяването на паметта му ми внушават мисли, които не могат да въздържат сълзите ми. Аз и майка ми сме били нещастни като останахме – аз без баща, а тя без съпруг. Но българският народ доби един герой – това ни утешава. Че баща ми загина за свободата на отечеството ни.
Неговата памет ни е скъпа и аз ще се грижа да я запазя за всякога, макар че тя става достояние за целий ни народ.
Нашият народ, който дълбоко знае да цени заслугите на своите доблестни синове, въздигна този грамаден паметник. В чест на покойният ми баща и другарите му…
Нашата искрена признателност на всички присъсвующи!
Да живее България!
Речта на Иванка продължава към официозите така:
„Почитаеми господа!
Макар и слаба, но не мога да не изкажа което аз и любимата ми майка, чувстваме в този паметен ден. В който се увековечава паметта на нашия незабравим баща и съпруг. Покъртени от дълбините на душата си задето така заслужено се слави паметта на нашия Христо Ботев и другарите му. Нека делото и подвизите на тези борци ни служат като образец от примерен патриотизъм, а към неговото семейство – за утеха на постоянните ни скърби.
Да живее България!“
Източник: Древна България
