На 21 май 2018 година, в един обикновен ден, животът на едно българско семейство се преобръща завинаги. Тогава 15-годишната Божидара Данаилова Тодорова, заедно със сестра си и тяхна приятелка, се качва в автомобил, управляван от познато момче. Този избор, който би трябвало да бъде безопасен, се оказва фатален. Вместо път към дома – път към гибел.
Шофьорът, въпреки молбите на момичетата, умишлено увеличава скоростта до над 110 км/ч в рамките на града, пренебрегвайки ограничението от 50 км/ч. С подигравателни думи и арогантност, той поставя живота им на карта. Следва катастрофа – челен удар и удар в метален стълб. Божидара остава парализирана. Само дни по-късно, в болнично легло, след болезнени усилия за живот, тя губи битката.
Днес, седем години след тази трагедия, семейството ѝ все още чака справедливост. Делото се точи през съдебната система – с присъда от едва година и половина лишаване от свобода, обжалвания и връщания, с решения, които не отразяват истинската тежест на случилото се. Още по-абсурдно – същият човек, година след инцидента, е хванат отново зад волана, този път под въздействие на наркотици. Но системата, която би трябвало да защитава невинните, отново мълчи. Вместо отговорност – нова шофьорска категория и работа като професионален шофьор.
„Това ли е държавата, която защитава децата си?“ – пита съсипаният баща Данаил Тодоров в отвореното си писмо до медиите.
Скръбта му не е само лична – тя е отражение на един дълбок обществен проблем. Когато институциите отказват да действат, когато вината се размива, а отговорността се прикрива – какъв сигнал изпращаме на бъдещето?
Семейството губи дете. Остава и без другото – сестрата на Божидара, София, не издържа и напуска страната. Днес тя живее в чужбина и отказва да се върне. Какво остава тук, когато правдата е отсъстваща, а паметта – самотно страдание?
Това не е просто трагедия. Това е предупреждение. За всички нас. За всяко дете, което може да попадне в ръцете на безотговорен шофьор. За всяка майка и всеки баща, които вярват, че институциите ще ги защитят.
Г-н Тодоров не иска сензация. Той търси истина. Търси човечност. Търси справедливост – не само за Божидара, а за всяко дете, което живее в тази страна. Неговият глас не трябва да остане сам.
Днес ние, медиите, обществото, гражданите с морал, имаме избор – да отминем тази история с безразличие, или да застанем до тези, които вярват, че животът има стойност. И че справедливостта не трябва да бъде лукс, а право.
Нека не оставим Божидара да бъде само име върху надгробен камък. Нека бъде символ на борбата за справедливост. Защото, когато убиецът е на свобода, а детето ти – в гроба, справедливост няма.
Но ние можем да я поискаме. Заедно.
Ето и текстът на отвореното писмо:
Уважаеми журналисти и сънародници,
Обръщам се към вас не само като баща, но и като човек, който 7 години носи в сърцето си болка, която не стихва – болката от загубата на дъщеря ми Божидара Данаилова Тодорова, само на 15 години.
На 21 май 2018 г. в гр. Хасково, Божидара и сестра ѝ София, заедно с тяхна приятелка, се качват в автомобил, управляван от познато момче. Вместо да ги закара до дома ни, той умишлено кара с над 110 км/ч при ограничение 50 км/ч. Момичетата го молят да намали, изплашени. Той им се смее и казва: „Ще ви трябват памперси“, и увеличава скоростта.
Минути по-късно – челен удар в кола, извършваща забранен завой, след това – в метален стълб. От силата на удара Божидара удря главата си, счупва три шийни прешлена и остава напълно парализирана. В шока и болката си, тя поглежда към сестра си София и казва:
„Софи, пожелавам ти хубав живот.“
После, в болницата, на леглото, почти без глас, тя ми прошепна:
„Тате… тате… нищо не чувствам…“
А аз ѝ казах:
„Спокойно, Тате… всичко ще е наред.“
Дадох ѝ обещание. Но какво зависеше от мен?
Откарана в болница „Св. Георги“ в Пловдив, Божидара претърпява спешна операция, но 25 дни по-късно умира от травмите – несъвместими с живота. Детето ми почина, защото някой реши, че животът е шега и скоростта е за забавление.
Днес, седем години по-късно, все още чакаме справедливост. Делото премина през Окръжен съд и Апелативен съд – Пловдив. Наложена беше присъда 1 година и половина лишаване от свобода и 4 години без книжка.
След обжалване във Върховния касационен съд, делото беше върнато отново в Пловдив. А ние чакаме. И чакаме.
Същият човек, само година след катастрофата, е хванат да шофира под въздействие на наркотици. Прокуратурата не му отне книжката, въпреки нашите многократни искания още в досъдебната фаза. Осъден е условно, получава С категория и днес е професионален шофьор.
Това ли е държавата, която защитава децата си?
А какво стана със семейството ни?
Сестрата на Божидара – София, година след трагедията, ни помоли да ѝ издадем пълномощно да напусне страната. Тя не издържа. Виждаше как в България виновните не плащат. Днес живее и работи в Англия и отказва да се върне.
Обръщам се към вас – медиите, гражданите, хората с морал и съвест.
Ние не търсим сензация. Търсим справедливост. За Божидара. За всички деца. За бъдещето.
Не позволявайте тази история да бъде заглушена. Помогнете ни да я разкажем. Защото, когато убиецът е на свобода, а детето ти е в гроба – справедливост няма.
С уважение и болка,
Данаил Кирилов Тодоров
гр. Хасково
Имейл: danail_kirilov_todorov@abv.bg