Докато на улицата гърми от скандирания за по-достойно заплащане, в банковите трезори нараства броят на хората, които никога няма да се сблъскат с въпроса:
„Ще ми стигнат ли парите до края на месеца?“. Новите данни от БНБ рисуват картина, в която 1895 българи държат над 4,6 милиарда лева в банкови сметки. Това означава, че всеки от тях разполага с над милион – в страна, където стотици хиляди живеят с минимална работна заплата.
На този фон протестите за по-високо възнаграждение звучат не като оплакване, а като зов за справедливост. Хора, които работят на няколко места, хора, които създават истинската стойност в икономиката, не могат да покрият елементарните си нужди. Когато трудът не е достатъчен, за да живееш достойно, нещо в обществения договор се е счупило.
И точно когато народът поиска да бъде чут чрез демократично средство – референдум – същият този механизъм бе спрян. Отхвърлен. Забранен. Лишаването на хората от правото да гласуват по ключов въпрос не е просто юридическо решение – това е символичен шамар, послание, че гласът на мнозинството е по-малко значим от интересите на малцинството с милиони в сметките си.
Тази бездна между елита и обикновения гражданин не е само икономическа – тя е морална и политическа. Тя разделя една държава на две реалности: едната – на недостига, другата – на изобилието. И ако първата протестира, а втората мълчи, това не е защото няма какво да се каже, а защото онези, които могат да променят системата, нямат интерес тя да се промени.
Но историята показва, че гласовете на улицата не могат да бъдат заглушавани вечно. Когато една нация поиска справедливост, истинският въпрос не е дали ще се случи промяната, а кога.
Надежда Беленска