Гледайки чуждата валута, с която ще ми се налага да се разплащам все по-често след февруари, се чувствам така, сякаш вече не съм в родната си държава. Когато се прибирах в България след пътуване, винаги се радвах да чуя родния език и да извадя от портфейла си левове: познати, свои, български. Те не бяха просто средство за разплащане, а малък, но важен знак за принадлежност.
За сравнение, еврото се появява сравнително скоро. Създадено е през 1999 г. първоначално като безналична валута за финансови разплащания, а едва през 2002 г. навлиза в ежедневието на хората под формата на банкноти и монети. То е продукт на политическо и икономическо решение: компромис между държави с различна история, култура и идентичност.
Българският лев, от друга страна, съществува от 1881 г., малко след Освобождението. Самото му име идва от „лев“- символ на сила и държавност, дълбоко вкоренен в българската история още от Средновековието. Левът е преживял войни, инфлации, политически режими, деноминации и валутен борд. Той е бил свидетел на възходи и сривове, но винаги е оставал част от българската държава и българската памет.
Днешните управници се стараят да изглеждат като послушни европейци. Говорят с клишета, забравят текста на химна, а на международната сцена се изявяват с развален английски и заучени фрази. Те се опитват да бъдат примерни, но често за сметка на достойнството и самоуважението. Забравят, че колкото и да се стараят, не могат да избягат от корените си.
Колкото и да се опитват да пренаписват историята и да облепят метрото и автобусите с реклами на еврото, усещането за загуба не изчезва. Защото идентичността не се сменя с курс „лев-евро“, нито с плакат и усмихнат слоган. Тя живее в езика, в паметта и в символите, които сме наследили. А когато започнем лекомислено да се отказваме от тях, рискът е не просто да сменим валутата си, а постепенно да се откажем и от част от себе си.
Автор: Надежда Беленска
