На 18 юни 1923 г. умира светлото дете на революцията, талантливият поет и журналист Христо Димитров Измирлиев, известен под псевдонима Христо Смирненски. Той е останал в историята като един от най-изтъкнатите представители на постмодернизма в българската литература. Огорчението от суровата действителност, социалната несправедливост, която го заобикаля, го тласка към перото.
Смирненски е поетът на болката, надеждата и човечността. В неговия свят бедните не са просто образи, а живи хора с мечти, с чест и достойнство. Такава е и картината, която рисува в едно от най-силните си произведения – „Зимни вечери“:
„Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.“
Това не е просто социален пейзаж, това е хроника на една епоха, в която страданието е станало тъкан на ежедневието. Смирненски гледа на тази бедност не като на обикновен свидетел, а като на част от нея. Затова стиховете му са дълбоко човешки, а не идеологически.
Започва да работи като вестникар и репортер. Непримиримият му дух, изпълнен с гняв и неприязън към обществените порядки, намира израз в списания и вестници като „Българан“, „Барабан“, „Художествена седмица“, „Червен смях“, „Младеж“, вестниците „Сатър“, „Работнически вестник“, „Народна армия“ и др.
Но Смирненски не е само поет. Той е и публицист с острота, съизмерима с неговата поезия. В едно свое публицистично есе в „Червен смях“ той пише:
„Свободата не е в лозунгите, а в хляба, в топлия покрив и в правото да бъдеш човек сред хора. Ний не искаме сълзи и съчувствие, ний искаме справедливост.“
Този текст свидетелства за ясното му разбиране за социалната реалност. Смирненски не романтизира бедността, той я осъжда. И той вярва, че истинската поезия трябва да бъде съвест, която не мълчи.
За краткия си живот, умира едва на 24 години от туберкулоза, Смирненски оставя след себе си над 800 лирически произведения и над 100 прозаически. Малко преди да издъхне, на бял свят излиза и последната му творба – сатирата „Приказка за стълбата“, превърнала се в шедьовър, неподвластен на време и обществен строй.
„– Кой си ти?
– Аз съм твоят сън… аз съм твоят копнеж…
– Влез тогава, по стълбата нагоре!“
В това произведение Смирненски поставя въпроса за цената на успеха, за компромиса с идеалите, който властта изисква. Също както в поезията си, той и тук говори не само за социална, но и за морална истина.
Дори в най-мрачните си текстове Смирненски никога не се отказва от вярата в бъдещето:
„Аз не живея, аз горя.
И в този огън – плам и гибел,
аз пея – бившият просяк,
настоящият бунтовник!“
Може би най-ценният принос на Христо Смирненски към българската литература е не само художествената стойност на неговата поезия, но и това, че я е превърнал в етичен акт. Поезията за него не е бягство от живота, а път към неговото изкупление.
В един от публицистичните си текстове, озаглавен „Писмо до буржоазния хуманист“, Смирненски пише:
„Вие говорите за свобода, ала седите в топлите си канцеларии, докато децата по улицата просят коричка хляб. Вашият хуманизъм мирише на черен каскет и канцеларски прах.“
Тази кратка, саркастична реплика звучи толкова съвременно, сякаш е писана днес – в свят, където социалната чувствителност често се свежда до морализаторство в социалните мрежи, а солидарността се е изродила в маркетингов слоган. Смирненски разобличава този кух морал и напомня, че хуманизмът не се измерва с думи, а с дела.
В наше време, когато отново виждаме хора, останали без дом, без права, без глас, поезията и публицистиката на Христо Смирненски звучат не просто актуално, те са тревожен зов. Зов към младите, към събудените, към онези, които отказват да приемат несправедливостта като „нормалност“.
Когато Смирненски пише:
„Ние не сме книжни хора. Ние сме жива плът, жива мъка и жива мечта. Не искаме съжаление, а място под слънцето.“
Той не говори само за бедните от 20-те години. Той говори и за нашето време – за онези, които не намират място в политическите лозунги, които живеят в перифериите на обществото, но не и в перифериите на човечността.
И днес, когато чуваме призиви за промяна, когато виждаме как властта и амбицията продължават да изтриват човешкото лице, „Приказка за стълбата“ остава болезнено актуална. Тя е притча за онзи вечен компромис, който заплашва да изяде съвестта ни:
„– И какво загуби по пътя нагоре?
– Не зная… може би сърцето си… може би очите…“
Смирненски вярваше, че изкуството трябва да бъде пробуждащо – и то остава такова. Неговите думи не галят, те бодат. Те не приспиват, а разтърсват. Те не утешават, а призовават. В неговия свят литературата не е бягство от живота, а морална съпротива срещу безразличието. И ако има нещо, което ни остава от него днес, то е тази вътрешна заповед: не бъди безразличен, бъди съпричастен, бъди жив.
Христо Смирненски не доживява дори до своята 25-а година, но думите му живеят и след цял век. Той остава не просто в учебниците, а в съвестта на литературата. Той ни остави своя пламък, своята болка и своята надежда:
„Смъртта ще дойде с бавни стъпки,
но няма да ме уплаши.
Защото моята песен е вечна,
и ще живее в очите на гладните.“
Смирненски ни завеща не само поезия, а позиция. Не само рима, а посока. И в този объркан свят, нито стар, нито нов, ние повече от всякога имаме нужда от неговия глас.